Прочетен: 1118 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 22.08.2016 16:37
Клошарят клечи и подпира стената на къщата. Козината на Жълтото куче е сплъстена, все още влажна от нощния дъжд. Обвити в миризма на мокра вълна и застояла урина, двамата гледат един в друг, напълно отпуснати, съвършено спокойни, абсолютно само-достатъчни, безразлични към всичко извън техния свят.
Анасатасия се бори с мокрия катинар и решетката, която заяжда. Задушливата миризма я разсънва. Дълго кафе за Клошаря. с колкото се може повече захар и сандвич, останал от предния ден.
Докато подрежда масите и столовете по тротоара, го гледа как разделя двете филии, с черните си нокти отделя шунката, залепнала за маслото и влажния хляб, и я пуска в устата на кучето. След това започва да къса филиите, парче за себе си, парче за кучето. Пали смачкан фас с кафето. На тръгване проверява пепелника и надниква в празния контейнер за смет. Бръщолеви на неразбираем език нещо като наричане, нещо като баене, нещо като молитва.
Писък на спирачки обявява деня за започнал. Пронизващ звук на метал, който се трие в метала окончателно разбужда съседите. Двойна Лаваца и цигари за Ватмана. Анастасия бърза да върне рестото и гледа как Ватманът балансира с кафето докато тича обратно към трамвая под нетърпеливите погледи на пътници, които закъсняват за работа. Свистящ звук. Вратите се затварят. Трамваят патраво се клати към хоризонта.
Зелен се къпе в останки от нощния дъжд.
Мляко с какао, сандвич с кашкавал, черен чай. Намръщен татко и Момиче с диадема на принцеса.
Момичето неловко чопли наплюто от муха на витрината с тортите.
Белезникава гълъбица побутва Зелен по гушата. Главата й е наведена, крилата - прибрани. Зелен я отблъсква.
- Разочарован съм, - казва насеченото му гукане.
- Разочарован съм – каза Намръщеният татко на Момичето с диадема на принцеса, което гризе едва-едва кората на сандвич с кашкавал.
Момичето потапя устни в млякото и започва да бълбука.
- Имам мустаци! – опитва се да го разсмее.
Брадатият татко се крие зад вестник.
Зелен оглежда окото си в блестяща капачка от бира.
Фрешове за Жените от данъчното. Вредно било да се смесва портокал с грейпфрут, от горнобанската вода се пълнеело повече отколкото от девинската…
Обвити в прашен облак, Три циганки помитат последните мокри следи от паважа и оставят булеварда покрит с тънък слой пепел. Зелен киха, тръска глава, размахва криле, върти опашка, опитва се да се отърси от праха. Анастасия го гледа и също тръска глава, размахва ръце, отърсва се от обилния словесен порой на Жените от данъчното.
Едва нахапана филия с кашкавал чака гълъбите. Анастасия се чуди се защо е разочарован този път Намръщеният татко.
- Толкова е разочарован Професорът! – посрещна я Виолета. – Не знам дали иска да те види.
На рождения си ден на баща й, Професорът, носеше халат с избродиран златист монограм. Същият монограм носеха чехлите му. Косата на Виолета беше навита на ролки.
Баща й прокара ръка по опаковката на подаръка, разклати го, доближи го до ухото си, за да чуе какъв звук издава, внимателно развърза панделката и я уви около показалеца си за да изправи намачканите й краища. Метална капсула се търкулна на масата.
- Симон Боливар Тубос номер едно. Оригинал. – съобщи Анастасия – Само за познавачи!
- Професорът не пуши! – възкликна Виолета.
Анастасия гледаше как пурата изчезна зад масивната врата на барчето. Съсредоточи се да разгадае златистата плетеница на монограма. Опита се да си представи на какво мирише халатът на баща й сега, когато вече не пуши. Искаше й се да се отпусне в аромата на пурата му и да събере мислите си.
Въоръжена с пръчка с пера Виолета обираше прах от книгите на бюрото му.
– Имаш ли нужда от нещо? – попита баща й.
Виолета изпусна латинския речник и от глухия удар челюстта на Анастасия се схвана.
- Всичко е точно – каза.
- Работиш ли?
Кимна.
- Къде?
Анастасия не отговори, заслушана в натрапчивото триене перата по книгите. Най-после успя да разчете монограма. Инициалите на баща й, старателно избродирани. Време беше да си върви.
– Представи си, Вайълет, - чу иззад затворената входна врата. – толкова усилия на вятъра!
Толкова усилия на вятъра, мисли си Анастасия докато мие широкото острие на ножа. Верото рисува зеленикави фигури по гладката му повърхност, блестящи като издутите гърди на Зелен. Анастасия се опитва да разчете фигурите и да игнорира звука на цигулка. Натрапчив припев на позната детска песен кара минувачите да отминават забързано. Слънцето се е изкатерило над покрива на номер 19 и е нарисувало къси, тумбести сенки на чадъри. Разположена царствено в една от тях, Бабата, която си носи кафе в буркан отмерва такта с енергично кимане. Лакомо поглъща всеки звук и неволно прави знаци на минувачите, оксиженистите и дори трамваите да мълчат, за да не смущават урока по цигулка на внучето й.
- Гледай как са ми се подули краката в тази жега! – поява се Жената от тотото.
Баница с кисело мляко.
Жената от тотото винаги идва по време на урока по цигулка на Внучето на Бабата, която си носи кафе в буркан. Знае, че мудното скрибуцане ще разгони клиентите и тя ще може да говори, докато Анастасия рендосва кашкавал и мие посуда.
- Трябва да се движиш повече – окуражава я Анастасия.
- Движа се – казва Жената от тотото. – Бях на разходка в неделя. С един Човек – добавя и скрива устата си в шепа. Изчервила се е.
- Ами! И кво? – пита механично Анастасия.
Разперил най-ярките си пера, Зелен обикаля Белезникавата женска. Иска да я клъвне по гърба и тя привидно се дърпа, замахва глава уж да го удари, но вместо това, гали шията му със своята шия. Разперват криле и с гълъбов звук изчезват в двора на жълтата къща.
Жената от тотото се оживява. Човекът не бил женен. Бил мнооого сериозен. Работел в чужбина. В посолство. Щял да я води на почивка.
- Амиии! – Анастасия разтегля „и“-то, за да симулира интерес.
Грабва парцала и захваща да бърше масите. Жената от тотото я следва и докато я чака да обира трохи, изува ту левия, ту десния си чехъл и мърда подпухнали пръсти.
Урокът по цигулка е свършил и внучето се е пльоснало на стола до баба си. Бедрата му преливат от късите панталонки. Бабата пъха в устата му ябълка, парче след парче.
- Къде са Малдивите? – пита Жената от тотото.
- В Индийския океан – обажда се Внучето.
- В океан значи…
Учителят по музика идва да си купи цигари.
- Айде, до после! – подвиква Жената от тотото и уж дискретно намига. Очите й са големи, очертани дебело с черен молив. Когато намига, отваря уста и изкривява едната си буза. Винаги намига така, щом Учителят по музика дойде в кафето.
- Казвал ли съм ти за барабаниста, който лепеше плочки през свободното си време? – започва той, явно е в добро настроение.
Зелен влачи кифла и я блъска по витрината, столовете, масите. Обръща железния пепелник до вратата.
Учителят по музика не довършва историята си. Оставя я да мете фасове.
Баници с бира.
Строителите се настаняват на сянка и започват да шляпат карти по масата. Бирените им бутилките са като слънчеви очила през които Анастасия гледа слънцето и причудливите форми на облаците. Клошарят и Жълтото кучето вървят по небесния път. През кафявото стъкло кучето не е жълто, а ярко оранжево. Протегнал врат, Зелен следи играта на карти. Той също е жълтеникав през стъклото на бутилка от бира.
- Ало, Малинчеее!
Севдалин се мъчи да се свърже с жена си.
- Всичко коз!
- Малинчееее! Чуваш ли ме? – още по-силно крещи Севдалин. - Няма връзка – казва на Анастасия след малко и си поръчва обикновено кафе.
Знае му името, защото още първия ден Севдалин дойде да се запознае с нея. Казва й „како“.
- Няма да се сърдиш, како. Аз тъй съм свикнал, от уважение.
Анастасия не се сърди. Севдалин е на двадесет години. Редки русоляви косми никнат безразборно по пъпчивото му лице. Дошъл е в да поработи по строежите, да изкара някой лев. Спи на обекта за да не харчи пари за квартира и обядва топъл хляб с буца сирене. Купува дълго кафе от обикновеното и показва снимки на Малинчето на всеки, който се завърти в кафенето. Детска физиономия, тупирана коса, ярък грим.
- Това е от бала – обяснява. - Ето ни на сватбата.
Костюмиран Севдалин, сресан на път, се пъчи на стола, с едната ръка е подхванал Малинчето през кръста. Тя се е изправила до него, с ръка на рамото му. На ръката й - пръстени, по два на пръст.
- Много сте хубави! – казва Анастасия.
- Тука е със сина, на изписването.
Уморена детска физиономия, няма грим, под очите й сенки, държи бебе.
- Ей сега да съм си вкъщи! – размечтава се Севдалин.
- И какво ще правиш ако си в къщи? – дразни го Жената от тотото, която се е появила отново за да си сложи в хладилника бутилка чешмяна вода.
– Кааак какво! – възмущава се той. - Прибирам се от работа, жената ми мие краката, сипва една чорба и айде в кревата!
Жената от тотото занемява за миг, след това многословното й възмущение залива кафенето и улицата.
Зелен се прави на въжеиграч. Ходи по ръба на козирката на номер 19 и се прави че залита, сякаш ей сега ще падне да се пребие. Опитва се да я разсмее.
- Какъв подарък ще й купиш като си вземеш заплатата? – пита Анастасия, защото й е ясно колко много обича Севдалин тази жена – дете от снимките.
- Че какво да й купя? Ние такива работи не признаваме! На тебе мъжа ти какво ти е подарявал? – обръща се Севдалин към Анастасия и тя вижда как Жената от тотото уж тактично го рита по глезена за да го накара да млъкне.
На съседната маса, Зелен приключва с пощенето на крилата си и започва важно да се разхожда. Пъчи се, клати глава, показва левия си профил и от далеч изглежда сякаш носи очила.
- Гълъб – отвръща Анастасия. – Подари ми гълъб. Зелен гълъб, с бяло петно на окото.
- Как ме излъга – смее се Севдалин. – Аз знаеш ли колко гълъби съм утрепал с прашката на село! Зелени няма. Има сиви, кафяви, шарени. Има и чисто бели, с червени очи. И гугутки има, ама и те не са зелени.
Всъщност Зелен е тъмно-сив гълъб с бяло петно на окото. Когато се накокошини, показва перата на гушата си - маслено зелени и лъскави, като верото по лъскавото острие на ножа. Истинското му име е дълбоко и гърлено. Анастасия се учи да го произнася когато е сама, макар че няма никаква нужда, те добре се разбират без звуци.
- Подарявам ти гълъб – каза Божан в съня й.
Този беше последният път, когато чу гласа му.
Отвори очи и гълъбът беше там. Тъмносив, с бяло петно на окото. Вкопчил червените си пръсти около тънкия парапет, рисуваше с крило по прашния прозорец. Видя че го гледа и се накокошини, за да покаже лъскавите си, маслено-зелени гърди. Анастасия веднага го кръсти Зелен.
И докато миризмата на Божан необратимо се изпаряваше от чаршафите, стените се напукваха от скръб, паркетът хлипаше неутешимо, умивалникът сълзеше и по ъглите се чумереха паяжини като траурни панделки, Зелен се разхождаше важно по балкона и я учеше на гълъбови номера.
- Ало, Малинче! – крещи пак Севдалин. – Никога я няма когато я търся! Дали не й е развален телефона, а, како?
- Със сигурност е развален – отвръща Анастасия. – Такива боклуци продават!
- Как не! – обажда се Жената от тотото. – То и аз си мислех, че телефонът на бившия е развален, а той ходел да мърсува, моля ти се!
- Развален е! – Севдавлин се ядосва, удря по масата, тропа с крака. – Щом казвам, значи е развален!
Анастасия гледа с укор Жената от тотото.
- Нека му е – оправдава се тя. – Краката ще я кара да му мие! Простак!
Зелен кълве засъхнали корички от баница. Клъвне, погледне нагоре и започне да клати глава, та кората удобно да се намести в гушата му. Поглежда Анастасия подканящо.
- Май съм огладняла – сеща се тя.
Научи я да се храни. Домъкна филия на перваза. Откъсна миниатюрна троха. Вдигна глава към слънцето, за да я преглътне. Неусетно Анастасия започна да имитира движенията на Зелен. Отчупи троха я сложи в устата си. После още една.
За да му купува хляб, започна да излиза навън.Вече не й беше страшно да бъде сама. Само нощем, ако случайно заспеше, бродеше по планински пътеки, в далечината й се мяркаше широкият гръб на Божан, разпознаваше го по походката, долавяше миризмата му и като викаше името му, се будеше от гласа си. Научеше ли се да крещи шепнешком, щеше да го настигне преди да се е събудила.
Следобедно кафе за Учителя по музика. Дълга Лаваца. И студена Кока кола за Севдалин, който се е присламчил на масата и за пореден път му показва телефона си. Днес работата никак не му спори, другите строители чукат тухли, блъскат железа, заваряват, крещят си един друг и псуват себе си, работата, жегата, целия свят. Севдалин обаче цял ден се мотае в кафето.
- Време е да се прибираш на село – казва Учителят по музика.
- Как тъй да си вървя? – мрънка Севдалин. – Нали трябва пари да изкарвам.
- Парите топлят ли те нощем? – пита Учителят.
- Мооооре, как топлят! – обажда се Жената от тотото. – Топлят, ама ги няма.
Севдалин търси погледа на Анастасия.
- Вярно ли ма, како?
- Ако обещаеш да не убиваш гълъби, ще ти купя билет за автобуса още тази вечер.
- Може пък да е време да се върна у дома – казва неуверено. –Ще ме прощавате, ама вие сте улави хора.
- Време е да се върнеш на работа – каза баща й и тя се върна на работа.
Офисът беше задушен, жужунето на климатика я влудяваше. До осемнадесетия етаж не долитаха гълъби. Колегите я избягваха, доближеше ли ги, спираха да се смеят и започваха гузно да гледат през нея.
- Нали не очакваш Професорът да ти изплаща заема? – изстреля Виолета, когато им каза, че е напуснала фирмата.
Не било за парите, добави баща й, ама можело така да похабява таланта си…
Уреди й интервюта в банки, застрахователни дружества и адвокатски кантори. Даваха й да попълва личностни тестове, да оприличава петна, да съчетава картинки. Оказа се, че не била достатъчно мотивирана.
В една месарница я взеха на драго сърце. Разбра, че трябва да разфасова пилета и си тръгна.
Тази работа в кафенето й я намери Зелен. „ТЪРСИМ ПРОДАВАЧКА“, пишеше на вратата и Анастасия нямаше никога да забележи обявата , ако Зелен не беше кацнал на една от масите със злоядо присвита човка да изследва остатъците от баница. „СПРАВКИ В КАФЕТО“ , пишеше. Собственикът, едър, татуиран мъжага, я попита дали е завършила гимназия. Показа й как се мели кафе, как се включва микровълнова печка, как се рендосва кашкавал. На другия ден започна да опознава квартала.
- А пък в Индия изгарят вдовиците на клада.
Учителят по музика и Жената от тотото обсъждат културните различия и Севдалин и жена му.
- Простаци! – обобщава Жената от тотото.
Гледа втренчено телефона си. Чака Човекът да се обади.
- Може да е повреден – подхвърля Анастасия.
Жената от тотото е толкова кисела, че дори не й се говори. Зелен сънливо трие глава с крилото си. Подканя я да прибира масите.
Вибрирането на телефон е толкова неочаквано, че всички подскачат. Зелен отлита стреснато и каца на върха на чадъра, Жената от тотото развълнувано плъзга лакирания си показалец по тъмния екран на Нокията си.
„Бяла роза ще закичаааа“, рингтонът се услива, от вибрирането масите треперят.
- Не е моя – казва унило Жената от тотото.
Севдалин връхлита, истинска хала, събаря стол и бирена бутилка се пръсва на тротоара.
- Ало Малинче? – казва тихо и изведнъж всички наострят слух, съпричастни, а Зеленият каца на ръба на стола и следи всеки жест на Севдалин с лявото си око.
Трудно му е да овладее хлипащия си глас, подсмърча, намира някаква мръсна салфетка и бърше носа си.
- Не ма, не съм хремав, тука от прахоляка, нали знаеш! Кооо? – само миг и ето го стария гръмогласен Севдалин. - Как в пералнята, ма Малинче, ти тоз телефон знаеш ли колко струва?
И без да прекъсва разговора си, поглежда към Анастасия, Учителя по музика и Жената от тотото, сочи с показалец телефона си и прошепва „В пералнята паднал телефона.“
- Е, хубаво, Малинче. Айде, много здраве.
Севдалин помага на Анастасия да събира парчетата от счупена бутилка. Говори превъзбудено, смее се.
- Да вземе да го пусне в пералнята, таз мойта!
Смехът му е заразен.
- И представяш ли си, работи! Разглобила го, сложила го на слънце, и кат изсъхнал, гледа – работи! Нали ти казах че е повреден? – поглежда победоносно към Жената от тотото. – И твоят човек ще се обади, ще видиш! – великодушно добавя.
- Ти какво каза за билета, а како? – пита след малко.
Станал е много услужлив, прибира столове.
- Айде, половината от мен – обажда се щедро Учителят по музика. Двамата с Анастасия оставят по десет лева на масата. Зелен отвисоко оглежда банкнотите, първо с едното око, после с другото.
- Аз съм пас – обажда се жената от тотото и отива да затваря.
- Давайте, като имате – чуват я да мърмори. – Пък тя да му се обажда на тоя! Проста жена! Обича го, затова звъни…
Щракане на катинар и шляпане на чехли надолу към слънцето, което червенее между балкон с цветя и реклама на кисело мляко.
- Няма страшно – каза Учителят по музика. – Ще й мине.
Анастасия се приготвя да пуска решетките.
- Ако никой не те чака, – започва несигурно Учителят по музика. – що не вземеш да дойдеш у нас? Ще приготвя нещо за хапване, ще си отворим вино, ще послушаме музика…
Зелен чака до вратата.
- Ще си вървя, - казва Анастасия.
Заключва топлия катинар, а булевардът ухае на готвено. Зелен махва криле и в следващия миг се кипри на козирката на номер 19, където го чака Белезникавата женска.
Хрумва й че може би не е нужно да се прибира сама. Може просто да скита по улиците, да иде на кино, или дори да се обади на Професора. Може просто да почука на вратата на Учителя по музика. Има толкова много възможности!