Непознатите са тук ежедневно. Заобикалят асансьора и безшумно се качват по стълбите. Спират се пред вратите, четат табелите и шепнешком повтарят фамилиите, да по звученето да отгатнат дали някой ще им отвори, ако им отвори, дали ще им даде пари или с безразличие ще хлопне вратата в лицата им. Или ще ги изгони, крещейки заплахи, докато ги гледа как тичат надолу по стълбите…
В сряда сутрин към единадесет по стълбите пъшка Старецът с млякото. Носи големи карирани чанти и от тежестта им ръцете му се удрят в коленете.
- Много е вкусно - казва. - Тази сутрин го издоих. Идеално е за детето. Имаш дете, нали?
Всеки път ме пита дали имам дете, може би идва от друга вселена, всяка сряда го телепортират на нашите стълбища, за да може да продава мляко, а след това му трият паметта, за да оцелее до другата сряда.
- Дай ми два литра.
- На тебе - с отстъпка. Пет лева.
Ръцете му приличат на грапави клони. Кокалчетата му са изпъкнали чепове, покрити с тъмни корички. Прибира парите в кожен портфейл, грабва тежката чанта и забравя за мен.
Циганката „Стари дрехи купувам“ звъни втория понеделник на месеца. През шпионката главата й изглежда продълговата, а златният й зъб проблясва в сумрака на стълбището.
- Нямаш ли някакво яке? – пита. – За детето, ма, нели го знаеш Демирчо! Дай едни обувки, че виж тия какви са станали!
Повдига леко полата си и мервам бомбетата на старите ми официални обувки. Циганката „Стари дрехи купувам“ архивира миналото ми. Носи, това което става за носене. Продава това, което става за продаване. Поправя, преработва, рециклира.
Оставям я да чака пред вратата и й приготвям пуловер, накапан с кафе, два чисто нови шала, подарък за Коледа, кутия бонбони с минал срок на годност.
- А яке нямаш ли? – пита „Стари дрехи купувам“ когато открехвам съвсем леко вратата и хищно издърпва торбата от ръцете ми. – Или барем едно палто за мене? Отвори ма, отвори да ти казвам, един мъж тука се върти около тебе, ама… ууууу каква си! Ей така ще си умреш, сам сама, тая врата като не я отваряш!
Чувам ядосаното чукане на токчетата на старите ми официални обувки и виждам през шпионката палтото й как завива по стълбите и се скрива зад асансьора.
Момчето „Дом за сираци“ минава на десето число, все по обяд. Косата му е мазна и спластена, очите му – маниста против уруки. Толкова слабо, че носът му, жълт и тънък, прилича на човка. Поглежда ме плахо, първо с едното око, после с другото. Ръцете му треперят. Стиска прозрачна папка с документи.
- Събирам помощи – казва. – Ето, имам съдебна регистрация…
Започва да рови в папката и по земята се разпиляват квитанции, картички, всякакви пожълтели хартии. Чакам го да ги събере, както си стоя на вратата и хем ми се иска да го поканя и да му предложа гореща супа, хем искам по-скоро да си върви, знам ли го какъв е!
- Ето – давам му двата намачкани лева и захлопвам вратата.
Гледам го през ключалката как доближава до края на площадката, разперва пешовете на шлифера си и изчезва. „Другия път ще го поканя и ще го нахраня“, мисля си.
Вечер по тъмно звъни Касиерката.
- Миличкаааа, аз съм!
Никой друг не ми вика „миличка“.
- Четиридесет и пет лева – казва вместо „Добър вечер“, а физиономията й – тъжна, тъжна, ей сега ще заплаче. – От три месеца не си плащала.
Изглежда, събирането на пари й причинява истинска болка.
- Докторката на втория етаж пак не ми даде пари – нарежда, докато рови в пощенски плик и отброява монети за да ми върне рестото. - Иванови не са плащали парно от три години. Италианците са пуснали незаконни наематели. Ганев си хвърля фасовете на двора. Онзи ден идваха техници да вадят умряла котка от шахтата.
Срещу четиридесет и пет лева на тримесечие научавам, че зад затворените врати на етажите живеят хора.
- Хайде, миличка!
Понася разширените си вени нагоре по стълбите. Другият път ще я поканя на бира, отново си мисля, заслушана в познатия глас на резето на металната ми врата.
Не го кани на топла супа, поканиш ли го веднъж, после не можеш да се отървеш.
По-добре му дай един лев повече.
При мен идват за помощи от червения кръст. Имам си и един постоянен храненик.
Само че аз не мога да го опиша литературно всичко това.
П и е р