Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.12.2020 21:11 - ТРАГИЧНАТА ЛЮБОВ НА АРТУР ЦАЧЕВ
Автор: louisakm Категория: Изкуство   
Прочетен: 1418 Коментари: 1 Гласове:
7


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Когато за пръв път срещна Клеопатра, Артур Цачев се насра. Могъщите ѝ лапи го хипнотизираха. Представи си как ноктите ѝ се забиват в корема му и вече не беше господар на червата си. Ако беше хукнал да бяга, Клеопатра щеше да го подгони и това щеше да е краят на Артур Цачев. Остана неподвижен. Клеопатра го подуши, опика обувките му и изчезна в малинака.

След това Артур дълго гази в студените води на реката, за да дойде на себе си. Седна в подножието на водопада и остави водата да облива гърба му. Излезе на брега, вдървен от студ и пое към билото. Лисица прекоси пътя му, спря се, изгледа го и вместо да избяга, потопи муцуна във водата и започна шумно да лочи. Клеопатра го беше белязала и вече не миришеше на човек, и животните не се плашеха от него.

Зад гъсталака прозираше поляна, откъдето чу тупурдия и му се стори, че вижда конски табун. Тръгна натам. Лъскави кобили с тънкокраки жребчета пасяха спокойно и дори не помръднаха, когато Артур Цачев мина край тях.

Колибата се намираше на другия край на поляната, където гората ставаше смесена и миришеше на смола и мащерка. На табелата пишеше:

„Резерват за мечки,

Контролна станция.

Влизането забранено!“

Артур Цачев влезе.

Мразеше ги тези кучета, които не лаят, а направо се хвърлят отгоре ти, събарят те на земята и ръмжат в лицето ти.

- Чиба, Балкан! – извика женски глас.

Кучето го пусна и Артур Цачев се изправи.

- Не знаех, че има мечки – оправда се.

Смърдеше на меча урина и щом приближи масата, Балкан започна да ръмжи.

Приличаше на столова на хижа. На стената висеше карта. На дългата маса бяха наредени компютър с тумбест монитор, микроскоп и книги.

Очукан чайник димеше в дъното. Тя му сипа чай и доля чашата с жълтеникава течност от плоско шише.

- Коктейл „Меча любов“ – каза.

Миришеше на мед и ракия. Артур почувства сладникаво парене и започна да се стопля.

Беше едра жена с кръгло лице и руса плитка, която подскачаше на гърба ѝ, когато ходеше. Казваше се Косара. Живееше в Контролната станция и пишеше дисертация. „Влиянието на глобалното затопляне върху хибернацията на бозайниците в Централния Балкан“. Артур Цачев беше впечатлен.

Изпиха по още една чаша от специалния чай на Косара и тя се разприказва. Както повечето самотни хора, имаше неизчерпаем запас от неща за разказване и щом смаза ръждясалия си глас с първите враждебни изречения, нямаше млъкване.

Оказа се, че предната пролет семейство мечки мигрирали от Румъния. Харесало им в Балкана и почнали да се множат. Косара ги познаваше отлично, знаеше навиците им, различаваше походките им. Изслуша разказа на Артур и каза, че със сигурност е срещнал Клеопатра.

- Това име ѝ го дадоха журналистите. Ти не знаеш ли, че Клеопатра е звезда, при това на национално ниво?

Случило се предната година, когато Клеопатра била още мече.

Има едно място в прохода, където хълмовете са толкова стръмни, че изглежда сякаш дъбовете растат хоризонтално, а шосето е толкова тясно, че две коли не могат да се разминат. Както си карали някакви хора, съвсем внимателно, с тридесетина километра в час, изведнъж, „ТУП“ – десеткилограмово мече паднало отгоре им и им вдлъбнало покрива на колата. Това била Клеопатра, разбира се.

- И в следващия момент пристига самата Баба Меца – Косара се въодушеви и се изправи, за да покаже как точно мечката изскочила от гъсталака да си търси мечето. – Скача пред колата, изправя се на задни лапи, сграбчва предния капак и започва да клати колата като някакъв Балкански Кинг Конг. Добре че мечето било невредимо, щото иначе, нали се сещаш, можеше да отпори покрива и да започне да вади хората отвътре като копърки от консерва…

Артур си припомни мечешките нокти и корените на космите по епилираните му гърди отново настръхнаха.

След случката в прохода селяните решили да изтребят мечките. Събрали хайки. Искали да повикат жандармерията. Не щеш ли обаче, пристигнали два микробуса природозащитници. Блокирали прохода, опънали палатки и изсипали в центъра на трите околни села кошове с плюшени мечета и листовки със синеоки агънца. Последвало юнашко сбиване в кръчмата на Кърнаре, триминутно предаване по местната телевизия и събрание, на което взели решение. Местността от прохода до билото станала резерват. Кметовете на трите околни села тържествено отбелязали границите на картата. От общината обещали да сложат чипове на мечките, да следят движението им и да информират населението всеки път, когато някое животно се отклони и навлезе в района на сечищата и пасбищата. Обещали на хората развитие на туризма, казали им, че, ей сега, ще пристигнат чужденците с камерите и за нула време кирпичените къщи на местните ще се превърнат в петзвездни хотели.

Организирали банкет, за да полеят случката. Природозащитниците почерпили местните с кълнове люцерна и киноа, натъпкали се с кебапчета, качили се на микробусите си и си заминали.

От местното управление се заели да изграждат резервата. Назначили Косара за управител. Нямало да я назначат, ако не била единствената кандидатура. Дали ѝ да подпише декларация, че приема службата на собствен риск и че нито тя, нито роднините ѝ ще държат общината отговорна за каквато и да е злополука. Накарали я да си направи три вида планински застраховки, настанили я в бившата колиба на лесничейството и ѝ поръчали нова табела за вратата. След това забравили за нея.

Забравили също за мечките и за чипирането им. На постоянните писма на Косара отговаряли, че няма средства и ще я предвидят в следващото разглеждане на бюджета на общината.

- Засега има достатъчно храна и мечките не са опасни – каза Косара. – Ако зимата настъпи навреме, ще заспят и ще се събудят чак напролет. Но, ако зимата се забави, ще тръгнат към селата да търсят храна, ще нападнат добитъка, а хората ще съберат отново хайките и това ще е краят на мечките в Централния Балкан.

- Ще измислим нещо – каза Артур и си сипа още греяна ракия.

Тази вечер Артур Цачев остана да нощува на пода на Контролната станция. Косара спа в малката стая, а Балкан се настани пред вратата ѝ с команда „да пази“. На сутринта Артур получи две шепи малини и разписание на влаковете за София. На изпроводяк Косара му заръча да внимава по пътя към гарата. Някаква мутра бил заградил част от резервата, построил си замък, ходел из гората и стрелял по каквото му падне.

- Ако се появиш изневиделица, като нищо ще те вземе за глиган и ще те гръмне.

Артур Цачев не знаеше кое е по-обидно, дали това, че Косара смята, че могат да го вземат за глиган, или това, че го нарече мутра. Поблагодари и си тръгна.

Все пак Артур Цачев не можеше да отрече, че лятната му къща прилича на дворец. Нямаше нищо общо с обраслата в треволяк и храсти съборетина, която купи на безценица от един от длъжниците на банката. Мястото го заплени още щом чу за него. Беше напълно изолирано, най-близките къщи се намираха на километър надолу по прашния път, а реката минаваше току до оградата. С малко пари уреди да променят нотариалния акт, така че да загради част от реката и си направи рибарник с Балканска пъстърва. Построи си къща от камък с подземна изба и веранда с изглед към билото. Загради мястото с висока ограда и си направи наблюдателни кули.

Но това, че стреля по каквото му падне, беше лъжа. Артур Цачев не обичаше да вдига шум. Предпочиташе да залага примки и капани.

На следващата събота Артур Цачев нахлузи новите си планински обувки и отново се отправи към Контролната станция. Брегът на реката беше осян със стъпки и той видя къде кошутите водят малките си на водопой и къде еленът самец пие вода.

В Контролната станция Балкан го посрещна с ръмжене. Косара го почерпи с див мед и лешници.

- Трябва да приспиш пчелите, преди да бъркаш в кошера! – скара ѝ се.

Беше цялата нажилена, а на врата ѝ имаше оток. Помогна ѝ да извади жилото и запари лайка, за да наложи подутините.

Баща му навремето имаше пушило. Щом усетеха дима, пчелите започваха да летят все по-бавно и по-бавно, накрая заспиваха, вкопчили тънки крачета в питите с мед.

- Ще ти направя пушило – каза и се учуди, че помни в подробности неща, които беше забравял толкова години.

Трябваше им метален съд и парче кожа. И сухи фъшкии.

Засмя се, като я видя да се мръщи.

- Идеални са – каза. – Горят бавно и вдигат достатъчно пушилка, да приспят цял рояк. Люти на очите, ама не е болка за умиране.

След това ѝ даде свитък документи и ѝ показа къде да подпише. Беше открил начин да получат държавна субсидия и да оборудват за резервата. Беше свършил всичко, беше разпечатал документите и дори беше попълнил всички данни. Липсваше единствено подписът на Косара. Тя, разбира се, подписа. Всичко изглеждаше абсолютно законно.

След по-малко от месец получиха чисто нови транспондери за проследяване на едър дивеч, директен внос от Южна Африка и пушки с упойващи стрели. Освен това Косара получи нов телефон с професионална камера.

С останалите пари от субсидията Артур Цачев построи в двора на лятната си къща фонтан със статуя на Афродита.

Тази година, вместо да прекара отпуската си в Мозамбик, Зимбабве или Мавриций, Артур Цачев замина за лятната си къща. Каза на всички, че има довършителни работи, но всъщност, се пресели в Контролната станция.

Колибата на Косара му напомняше за родния му дом в село Горна секирка, Врачанско. Беше толкова голяма и миришеше по същия начин, на сушени гъби и мащерка, и борови връхчета, от които майка му вареше боров мед, с който го хранеше всяка сутрин, за да го направи силен като Крали Марко.

Може би затова, докато приготвяха примамка от развалена риба и докато връзваха примки по дърветата, и най-вече, докато седяха с часове на вишката и чакаха миризмата да привлече мечките, за да ги приспят и имплантират транспондерите, той ѝ разказваше неща, които отдавна беше забравил. Разказваше ѝ за баща си – лесничея, как му помагаше да бележи дърветата за сечене, как двамата следяха някой да не отсече дърво с хралупа на катерица, как слагаха примки за зайци и зареждаха хранилките на елените.

Тези неща не беше разказвал на никого от аверите си. За пред тях животът му започваше от Спортното училище във Враца, където му викаха Менгемето, и откъдето го изгониха преди да завърши единадесети клас, защото, като се вбеси един ден, скочи на Тренера и му счупи лявата ръка и десния крак.

Каза на Косара, че се казва Аню. Което не беше лъжа. Каза ѝ, че е счетоводител. Това също беше почти вярно. Преди известно време Артур Цачев си купи магистърска степен от Университета за национално стопанство и сложи дипломата да виси в позлатена рамка над високия директорски стол в кабинета му, на втория етаж на банката. И понеже разбираше от финанси, ѝ предложи да води документацията на резервата.

- На доброволни начала – каза. – Пари не ми трябват.

До края на лятото бяха маркирали три възрастни мечки и две малки. Клеопатра не беше сред тях. Артур Цачев я усещаше непрекъснато. Не можеше да се отърве от наситената ѝ миризма. Представяше си, че диша във врата му, докато се любеха с Косара по поляните и се възбуждаше болезнено.

Косара пък сияеше. Струваше му се разхубавена. Веднъж – дваж си представи, че живее с тази жена. Представи си я в рокля, с обувки на токчета, с прическа, на Новогодишното тържество на банката, сред дългокраките съпруги на шефовете и веднага отхвърли тази мисъл.

Беше планирал голямото парти за края на лятото. Големият шеф имаше юбилей. Вместо подарък, щеше да го заведе на източния склон и да му организира такъв лов, какъвто не беше сънувал. Щеше да плати на местните да заклещят дивеча в дерето, така че да има и сърни, и лисици. Беше уредил и две обучени кучета, които да измъкнат няколко язовеца от дупките им. Месото на язовеца, приготвено добре, е достойно за кралска трапеза. Щеше да е знаменито празненство!

- Разочароваш ме, момчето ми! – каза Големият шеф, когато чу за плановете му. – Аз очаквах нещо голямо, като за юбилей!

Артур четеше мислите на Големия шеф. Това му беше работата. От двадесет години го пазеше, преследваше длъжниците и наказваше враговете му. Големият шеф се издигаше, а Артур Цачев се издигаше заедно с него. Когато шефът оглави Банката за стопанско развитие, Артур Цачев стана директор на отдела за трудносъбираеми кредити. За да не се излага, си купи магистратура по икономика. Не беше евтино, за тези пари можеше да си купи автосалон, но Артур Цачев вярваше, че образованието е по-важно от парите.

Големият шеф обичаше трофеи. Благодарение на Артур беше украсил дома си с кожи, рога и зъби. Огромна еленска глава посрещаше гостите на входа на вилата му. Можеше с часове да разказва как еленът е искал да го нападне, как е опрял пушката в рамото си и стрелял, и какъв звук е издало животното, преди да сгъне предните си крака и да се строполи на земята. Всъщност, Артур беше този, който простреля елена. Той организираше всеки лов на Големия шеф и правеше така, че да има достатъчно дивеч. Когато се стигнеше до стрелба, той стреляше заедно с Големия шеф и почти никога не изпускаше плячка. Артур Цачев вярваше, че животните служат за храна на човека. Храната на Артур Цачев зависеше от ловните трофеи на Големия шеф.

Когато срещна Клеопатра за последен път, Артур Цачев се разколеба. Мина му през ум да се скатае и да я остави да си поиграе с Големия шеф. Големият шеф, разбира се, щеше да се паникьоса и да стреля. Клеопатра щеше да се разлюти и това щеше да е краят на Големия шеф. След това Артур Цачев щеше да остане безработен, безцелен и свободен.

Отне му секунда да опре пушката о рамото си и двата изстрела се сляха в едно. Клеопатра се обърна към него. Погледна го, направи две крачки и плавно се свлече върху пожълтялата трева.

По-късно вечерта, около отрупаните с отбрани ястия маси в двореца на Артур Цачев, Големият шеф показваше на гостите снимки, на които позира, стъпил на гърдите на мечка и разказваше отново, и отново, как е заковал огромния звяр, секунда преди да го докопа в ноктите си.

Големият шеф беше поставил препарирания мечок в зимната си градина. Артур Цачев прокара пръст през ноктите му, за да провери колко са остри, погали сухия му нос и подуши грубата му козина. Миришеше на прахоляк и виолетки като всички трофеи в дома на Големия шеф. Изобщо не приличаше на Клеопатра. Но това знаеха само той и китайците, от които го беше купил.

Може би единствено Косара можеше да каже, че между препарирания мечок и упоената мечка, на чиито гърди беше стъпил Големият шеф на снимките на камината, няма нищо общо. Но Артур Цачев не беше виждал Косара от деня, в който приспа Клеопатра и остави Големия шеф да се снима, стъпил на гърдите ѝ. След това се обади на Косара, за да каже, че късат.

Тази година Големият шеф щеше да се кандидатира за изборите и Артур Цачев не можеше да си позволи някаква любов да провали политическата му кариера.

 




Гласувай:
7



Следващ постинг
Предишен постинг

1. marrta - ех...КОсара,
02.01.2021 11:02
ех, Луиза :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: louisakm
Категория: Изкуство
Прочетен: 91894
Постинги: 21
Коментари: 52
Гласове: 246
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031