Прочетен: 1348 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 24.07.2017 09:43
Искаше да работи. Стерилната миризма на йодоформ избистряше мислите му и той преглеждаше пациенти професионално и без емоции. Трябваше да работи. Особено нощем, защото не можеше да спи сред осиротелите вещи и под погледа на това скърбящо дете. Останеше ли си вкъщи, бродеше обезумял по стаите, докосваше предметите, които Магда беше докосвала, отпиваше от чашите, бършеше се в кърпите, а легнеше ли на възглавницата, ароматът й беше толкова осезателен, че чуваше гребена да се плъзга по косите й и тичаше до огледалото, за да намери в него собственото си удължено лице и огромните очи на Лила.
Не можеше да се насили да приготвя вечеря и да чете приказки за лека нощ.
Намери бавачка с опит и препоръки, която струваше цяло състояние.
- Трябва да работя, за да плащам на бавачката, Малчо! – каза на Лила, която го гледаше как се обува и как отключва входната врата.
Телефонът звънна в три през нощта.
- Пищи – каза бавачката.
- Не чувам, някой пищи – изкрещя Димитър и отдалечи слушалката от ухото си.
Звучеше като сирена, равномерна и оглушителна. Възможно ли е да е Лила?
- Не мога да се прибера! – извика. – Работя!
След минута се носеше с линейка по празните Софийски улици.
Гласът й кънтеше като в кладенец, докато тичаше нагоре по стълбите и заглъхна едва когато запуши уста в гърдите му. Започна да ръмжи, да хълца и накрая заспа.
Това беше краят на нощните дежурства. И началото на психотерапията. Цанко му беше приятел. Освен това консултираше телевизионни звезди и от време на време се показваше в сутрешния блок на телевизията да дава съвети за разбити сърца. Истинско чудо, че намери време за Лила.
- От кога не говори? – попита Цанко.
- Глупости! – възкликна Димитър. – Разбира се, че говори… Вярно, мълчалива е напоследък, но предвид обстоятелствата…
Опита се да си припомни. Ядоха филии с конфитюр на закуска. Той й показа как да намаже филията с върха на ножа. Каза й, че е топло навън, но тя все пак си облече якето. Дойдоха пеша. Тя вървеше плътно до него, без да го държи за ръка. Димитър разказваше нещо по пътя, а тя…
Изведнъж осъзна, че отдавна не е чувал гласа й. След катастрофата Лила беше в шок. Биха й успокоителни, спа дълго, проспа погребението, събуди се, Димитър отиде на работа…
Обади се на бавачката.
- Ама тя може ли да говори? – възкликна бавачката. – Аз си мислех, че си е такава…
Не каза каква и Димитър така се ядоса, че не попита.
- А да чува може ли? – бавачката звучеше притеснена. – Дали е слушала какво говоря по телефона?
Димитър прекъсна разговора.
Години след това, винаги, когато разглеждаше рисунките на Лила с лупа в ръка, Димитър се чудеше какво би станало, ако Цанко не я беше насърчил да рисува.
Може би щеше да се предаде и да проговори отново.
Започнаха на игра. Цанко й каза да нарисува това, което най-много я ядосва.
- След това ще го направим на самолетче и ще го пуснем да лети през прозореца – каза.
Понеже Лила се колебаеше, Цанко нарисува с пастели плешив човек, който пуши в асансьор.
- Този ми е комшия – каза. – Много ме дразни.
Сгъна рисунката на две, прегъна краищата като триъгълни криле, заведе Лила до прозореца и двамата гледаха как самолетчето направи рязък завой, наклони се и заби нос в паветата.
Лила взе химикалка, но не хареса листа, който Цанко й даде. Свали календара от стената и като легна по корем на земята, започна да рисува на гърба на януари.
- Невероятно! – възкликна Цанко, когато приключи.
На плътно изрисувания лист ясно се виждаха шосето и маркировката по шосето, и камионът за мляко, който се приближаваше в далечината, и горящата кола, чийто пушек, подобен на стълб, стигаше до небето и се сливаше с гъстите мастилени облаци. Лила седеше на тревата край пътя, с гръб към шосето и гледаше дребното конче и дългокосата жена, препускащи към облите хълмове, които като море преливаха отвъд месец януари и отвъд ръбовете на листа, по винтидж ламината на пода на приемната на Цанко.
- Просто невероятно! – не спираше да се превъзнася Цанко. – Къде се е учила да рисува така?
- Познавам тази жена – каза Димитър.
- Разбира се, че познаваш тази жена! – грубо го прекъсна Цанко и заговори отчетливо, със закръглени думи, сякаш смуче бонбон.
- Децата интерпретират смъртта по толкова креативен начин! Уникално! Забележи как анимус се слива с небето, а анима си отива на кон… Каква креативна алегория за смъртта на майката!
На Димитър му се прищя да го удари по главата с абаносовата негърска глава, която украсяваше уютния му кабинет. Тази жена на кон в рисунката на Лила напомняше на сън от детството на Димитър.
Беше на 15, когато се разболя от менингит. Боледува няколко месеца и не помнеше нищо освен този сън и една баячка, която хремаво дуднеше и го пръскаше с вода и слюнка.
Сънят беше толкова ярък, че в съзнанието му се смесваше с останалите детски спомени.
Беше избягал от къщи за да се изкъпе на кариерата.
Кариерата е малко езеро сред сивата глина, която копаят за да превръщат във цигли. Бистро и хладно е в средата това езеро, мътно и тинесто по бреговете. Нямаше по-великолепно изпитание в детството на Димитър от това в горещ летен ден да поплува в хладното езеро, да полежи на надута вътрешна гума от трактор и да цопа с ръце и крака във водата. След това да изяде един геройски бой, защото плуването в кариерата беше опасно и абсолютно забранено, а понеже дъното на езерото е тинесто, няма как човек да излезе от водата, без да стъпи в тинята и да вдигне такава мътилка, че да посивее целият. Родителите винаги разбираха кога някой се е къпал на кариерата. А Овчидолските родители не си поплюват, когато става въпрос за възпитание.
В съня на Димитър в езерото плуваше жена. Лежеше по гръб без никакви дрехи. Беше бяла, синкаво бяла, огромната й коса се носеше плавно около облото й тяло. Димитър не можеше да откъсне очи от гладката й плът, тъмните зърна на гърдите й и оскъдните рижави косми и между бедрата й. Беше различна от голите жените на снимките, които тайно си разменяха в училище и по нищо не приличаше на красавиците, които показваха във филмите. Представи си как докосва хладното й тяло и така го заболяха слабините, че трябваше да легне по корем на земята.
Тогава видя роклята й, небрежно метната на брега и зеления й мънистен колан. Хрумна му да ги скрие, ей така, на шега. Искаше му се да види уплашеното й лице, когато види, че ги няма. И да я гледа как се облича засрамена.
Скри се зад един изкоп и зачака възбудено.
Жената излезе на брега и глинести струйки се стичаха по корема и бедрата й. Беше затъкнала гребен в косите си и започна да реши дълги, сплъстени къдрици. Толкова близо беше скривалището на Димитър, че пръските го мокреха и му беше хем хубаво, хем страшно. Реса се дълго и бавно. След това се огледа за дрехите си и като видя, че ги няма, изведнъж се преобрази. Очите й кървясаха и устата й стана голяма и грозна. Хищните й ръце с дълги нокти започнаха да го търсят и Димитър се напика от ужас, не можеше да мръдне, беше сигурен, че хванеше ли го, ще го разкъса. В този миг се появи конче, малко и жилаво. Жената се метна на гърба му и изчезна.
В следващия миг беше тъмно и Димитър се беше прибрал у дома, разтреперан и мръсен, не знаеше как да се покаже пред майка си, нито какво да прави с тази рокля и този мънистен колан, които в ужаса си не беше спрял да държи. На двора се търкаляше желязна кутия от халва. Набута ги вътре и ги зарови под големия орех, който расте до герана на двора.
Когато се събуди, майка му го увиваше с оцетени чаршафи, а бабичката баеше носово заклинания на несъществуващ език.
Оздравя, а хората го гледаха сякаш се е върнал от онзи свят. Била му е направена самодивска магия. Майка му вареше миризливи билки, караше го да се къпе с тях и понеже Димитър отказваше, попарваше дрехите и чаршафите му и той не можеше да се отърве от миризмата на мента и валериан. За всеки случай, казваше. Искаше да го води да му леят куршум. Димитър презираше тези бабини деветини. Вече беше решил, че ще стане лекар и ще се махне от Овчи дол завинаги.
Само веднъж разказа съня си. На Магда. Съвсем наскоро. Видя едни коне по телевизията, които толкова много приличаха на кончето на жената от съня на Димитър, че не можа да се стърпи.
На Магда й стана интересно. Искаше да знае всички подробности. Особено за роклята на жената. Къде точно я е заровил, кой орех, от коя страна на ореха и дали бил сигурен, че зеленият мънистен колан е скрит на същото място.
На другия ден му се обади, че трябва да замине по работа. Нямаше кой да гледа детето, та го взе със себе си. Повече не я видя. В овъглените останки на колата намериха обгорена катарама на чанта, брачна халка и златната гривна, която Димитър й подари за годишнината от сватбата. Нямаха дори какво да погребат.
- Странно – каза следователят, който се занимаваше със случая. – никакви следи от кости, нито дори зъби! Добре, че детето е успяло да избяга.
Димитър имаше своя теория. Магда се е пресегнала да разкопчае колана на Лила, отворила й е вратата и я е изблъскала навън. Тя самата не е имала време да избяга.
- Нали така, тате? – престраши се да попита след няколко часа, докато Лила разопаковаше играчката от детското си меню в Макдоналдс.
Лила остави играчката на масата. Димитър видя как се разшириха очите й, и макар че знаеше, че трябва да замълчи, не можа да се спре:
- Къде ходихте с мама онзи ден?
Лила започна да размазва пържен картоф по масата.
- Не може да не сте се срещали с някого…
Започна да клати глава, ритмично, напред и назад, да ръмжи тихичко, после по-силно, и по-силно… За втори път я чу да пищи и не знаеше как да я накара да млъкне. Събраха се служители, клиенти и охранители. Настана суматоха, всеки даваше акъл – да й удари шамар, да й запуши устата, да й даде валидол, да й купи сладолед…
Димитър просто я прегърна и избяга. Носи на ръце чак до вкъщи. Някъде в средата на пътя Лила се успокои съвсем, спря да клати глава, прегърна го силно и се отпусна на рамото му. В потната й прегръдка Димитър усети сладникаво – горчива мъка да се надига в гърлото му и за пръв път заплака, скрил лице в косите на детето си.
Когато се прибраха, Лила не пожела да спи. Извади скицник и зарисува. Димитър задряма и когато се събуди, тя все още беше залегнала на листа. Събуди се отново когато босите й пети да се забиха в стомаха му. Беше се мушнала до него в леглото.
Рисунката го чакаше на пода. Нямаше как да не разпознае бащината си къща с неравните тухли по оградата и хлътналия покрив на лятната кухня. Липите на двора бяха разлистени и на ствола на едната дълбаеше кълвач. До външната чешма висяха три тави за сладко, а далеч в градината лещакът беше отрупан с плод. Зад него се листеше орехът и хвърляше мастилена сянка на герана, който не ползваха. На ствола на ореха беше опряна лопата.
Беше трудно да различи всички подробности, може би с възрастта зрението му отслабваше. Намери лупата, която Магда беше използвала за да бродира гоблени. През дебелото й стъкло видя пръстта по лопатата и изкопаната дупка, и една кръгла кутия да ръждясва в тревата. Кутията беше празна, а капакът й беше захвърлен в тревата чак до оградата.