Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.04 06:57 - Г Л А С
Автор: louisakm Категория: Изкуство   
Прочетен: 629 Коментари: 3 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Хипократ се беше излегнал между краката на лъва и гледаше отвисоко. Мъжът наклони глава на една страна. Хипократ наклони глава огледално. Мъжът скри с ръка лявото си око и Хипократ огледално захлупи с лапа окото си.

„Не е възможно“, каза си мъжът.

И като се ядоса на самозванеца, удари с крак замръзналата кал.

- Псссст!

Хипократ лениво се изниза изпод корема на лъва и изчезна сред храсталаците край реката.

По-късно, докато метеше третата класа на пътническия София – Своге, мъжът не можеше да спре да мисли за котарака си и току му се привиждаше рижава опашка да минава между плъзгащите се врати на вагоните. Докато разпалваше огъня на кюмбето в чакалнята, му се стори, че вижда опръсканата му с оранжеви петънца муцуна. А когато бързият влак от Варна изплю шарената си тълпа на перона, като че го видя да наднича изпод везаната кърпа, покрила кошницата на инак елегантна дама. Обезумял, се втурна се след нея и като дръпна кърпата, видя две омотани за краката и примрели от страх кокошки.

- Аз… аз ще викна полиция – каза жената, по-скоро смутена, отколкото ядосана и като покри отново кокошките, се изгуби в гъмжилото от хора.

Такава мъка обхвана мъжа, че още преди да превали обяд направи знак на Цеко и Цако, че трябва да върви и се втурна към Шарения мост, от където каменните лъвовете го гледаха присмехулно. В отчаянието си слезе до реката, където сред замръзнали изпражнения и боклуци, вятърът търкаляше оранжево вълмо косми. Убеден, че са на Хипократ, мъжът се затича да го хване, подхлъзна се и за малко да падне в ледената кал на Владайската река.

Пое нагоре по „Мария Луиза“. Оглеждаше первазите на прозорците, пъстрите козирки на стълбовете с афиши и каприте на спрелите файтони. Сякаш го видя да пресича безразсъдно пред сурналия се по инерция трамвай.

- Хипократ! – изрева мъжът.

Конят на патрулиращия стражар се уплаши и за малко да хвърли ездача си. Една майка, която минаваше наблизо, стреснато придърпа детето си и като го погледна лошо, заобиколи отдалеч и отмина.

- Стой – изкрещя стражарят.

Мъжът закова.

Поиска му документите и дълго се звери в намачкания Нансенов паспорт. Опита се да прочете името му.

Дългото поетично име на мъжа се беше изгубило сред латинските носовки и беззвучните кирилски букви на паспорта. Истинското му име се произнасяше гърлено и излизаше от душата. Стражарят прочете нещо между грухтене и хъркане.

- Защо не си на работа? Какво работиш? – попита.

Мъжът посочи към гарата. Предпочиташе да не говори. Напоследък речта му беше насечена на дребни, ръбести срички.

- Дека си бре Хопси? – подвикна един от огнярите, който бързаше за следобедната смяна, и като се обърна към стражаря, бързо добави – Не мой пипа докторчето, госпин стражар! Много си е точен човекът!

И като махна дружелюбно с ръка, забърза към гарата.

- Докторче – повтори стражарят и подозрително изгледа огромното износено палто на мъжа и нацепените му войнишки обувки.

Мъжът не отговори. Напоследък видеше ли кръв, лилави кръгове започваха да танцуват пред очите му. Онзи ден го извикаха да разтърве двама пияници на бюфета и като видя как единият забива нож в ръката на другия, припадна и когато се свести, беше в стаята на прислугата и двамата цигани пълнеха усти с вода и го плюеха по лицето, за да дойде на себе си.

Беше просто прислужник на гарата. Това умилително „докторче“, го измислиха циганите, когато Цако се върна триумфално на работа и тропна казачок за да покаже че кракът си му е съвсем като нов.

Миналата зима, още с пристигането си в София, едва що слязъл от влака, мъжът се натъкна на Цако и Цеко. Цако се търкаляше по перона, ревеше и се лигавеше. Тълпа пътници, помъкнали куфари, денкове и кошници, го заобикаляха равнодушни, и единствен Цеко седеше до него, белеше очи и пригласяше. Мъжът се наведе над пострадалия, опипа крака му и като бутна в устата му празното си портмоне от свинска кожа, та да не си прехапе езика, с юнашко дръпване срещна двете кости там, където си трябваше. Цако изпищя толкова силно, че народът реши, че влакът за Горна Оряховица потегля петнадесет минути по-рано и всички се втурнаха като полудели по перона.

Малко след това Цеко натовари брат си на въглищарска количка, хвана мъжа за ръкава и го отведе при „началството“. Началството се почеса по врата, наплюнчи молива си и след като се взира дълго в документите на мъжа, без да може да разчете дългото му име, написа в кафявия си тефтер четливо и кратко Хопси. Така за по-малко от час мъжът се оказа с ново име, нова професия, зачислена метла и два лева предплата.

От тогава беше излекувал няколко келяви главички с отвара от лук и лайка и беше научил огнярите да си правят лапи срещу магарешка кашлица. Всяка баба в неговия край знаеше как се прави това.

Но в този миг единственото, което занимаваше мъжа беше Хипократ. „Трябва да си намеря котката!“, идеше му да кресне на стражаря и да побегне нагоре по улицата, да претърсва дворове и мазетата и да крещи със всички сили, та дано котаракът разпознае гласа на стопанина си. Ръцете му трепереха от превъзбуда и дълго прибира паспорта в белязаното от зъбите на Цако портмоне.

– Ако те чуя пак да крещиш, ще те прибера да лекуваш дървениците в зандана!

Стражарят размаха заплашително палката си, пришпори си коня и отмина.

Хопси продължи нагоре по булеварда. Оглеждаше витрините, сякаш Хипократ можеше да се провре зад стъклата им и да сгуши на топло в безжизнените прегръдки на манекените.

Опушена свинска глава му се ухили на витрината на касапницата. Хопси гнусливо отмина. После се сети, че Хипократ обича наденица и въпреки че откакто беше пристигнал не можеше да вкуси месо, се върна и се престраши и влезе в дюкяна.

Вътре миришеше на кръв. Прилоша му и усети метален вкус в устата си. От тавана висяха нанизани суджуци и два свински бута стояха на стража от двете страни на вратата. Зад дебело стъкло, нахлузил гумена престилка, дебел мъж разфасоваше трупове.

- Глe’й да не крадне нeкой суджук! – подвикна на продавачката и Хопси разбра че говори за него.

Нареди се на опашката безизразен.

- Мръсни бежанци! Като бълхи се навъдиха… – измърмори жената, зад която беше застанал и се вкопчи с в чантата си, сякаш ей сега щеше да я дръпне от ръцете й и да избяга.

Направи се, че не разбира. „НавЪдиха навЪдиха навЪдиха“, започна да си повтаря наум и стисна устни за да не се издаде. Напоследък някакви думи се заплитаха в ума му и той не можеше да се отърве от тях, въртеше ги в устата си като безформени парчета небет шекер и ги смучеше, докато загладеше ръбовете им и свикнеше с тях.

Изчака реда си. Без да продума, посочи надениците, показа изпънатия си показалец, остави смачкана банкнота, прибра си наденицата и рестото и мълчаливо си тръгна.

Женският пазар миришеше на разтопен сняг и семки. Зави му се свят от разноцветната какафония на подканящите гласове на продавачки, кудкудякането на кокошки и фалшивата мелодия на латернаджията, която смътно напомняше любовна песен от родния му край.

Пред една от сергиите, татуираната жена избираше картофи. Хопси се спря да се полюбува на деликатните й движения. Пръстите й бяха тънки и дълги, и тъмни. Беше скрила татуировките по тях с черни ръкавици и спусната над очите забрадка криеше татуираното й лице.

- Добра среща, сестро – поздрави.

Жената го погледна и като го видя зачетен в татуировките по челото й, придръпна надолу забрадка и мълчаливо изчезна. Знаеше къде отива. Виждал беше татуираното й лице на прозореца над червения фенер на улица Ломска. Вечер минаваше оттам и не я ли видеше на прозореца, космите на тила му настръхваха и му идеше да се сбие с едрия пазвантин на входа, да разбие вратата с ритници и да си я прибере. Вместо това, обаче, се скриваше в кръчмата на Митре и изпиваше надницата си.

„Намеря ли си котката, ще се оженя за нея!“, каза си и го хвана страх от решителността на думите му.

В този миг му се стори, че вижда Хипократ да се разхожда важно по купчина тикви. Хопси се втурна да оглежда оранжевеникавата купчина и да повдига тиквите една по една, с две ръце, много старателно, за да не изпуска или събаря. Продавачът обаче, като видя че няма да купува, го напсува по шопски. „Може ли човек да открадне тиква?“, понечи да го успокои Хопси и да се разсмее, но беше напълно ням. Видя как шопът събира хайка авери и бързо се отдалечи.

Преваляше пладне и от мижавото слънце калта започна да жвака под краката му. Мъжът загърби шума на пазара и се гмурна в самотната тишина на улица „Цар Симеон“. Две черни котки изскочиха от короната на едно дърво. Спряха се, изгледаха го нагло като пресякоха пътя му, продължиха да се боричкат безсрамно.

Нямаше и следа от Хипократ. Такова отчаяние го налегна, че вече нямаше желание нито да се връща на работа, нито да броди по улиците. Искаше просто да потъне в тази кал и да изчезне завинаги.

В този миг усети удар от камък по рамото. Изстена от обида и болка. Обърна се. Съседското хлапе Османчо се плезеше и в просташки жест размахваше свита в юмрук ръка.

- Армен ду дуууу! – изкрещя и тътри да бяга, щом срещна погледа на мъжа.

И понеже беше полудял от мъка и болка Хопси, се втурна след него, настигна го и го стисна за кльощавия врат.

- Пусни ме! – изпищя Осман.

Разрева от безсилие, защото не можеше да се откопчи от хватката на мъжа. Риташе и плюеше и с изкривено от злоба лице изпсува на турски. Железен обръч стегна гърдите на Хопси. Беше се зарекъл никога да не проговори на този език. Причерня му и го зашлеви толкова звучно, че Осман се вкамени, а от короната на дървото излетяха няколко настръхнали врабчета.

Осман живееше на последния етаж на къщата срещу стаята на Хопси. Вечер, на светлината на лампата Хопси виждаше как майката му, жълтеникава, охтичава женица, се суети около печката. През лятото, когато прозорците бяха отворени, не можеше да спи от сухата й кашлица и като отидеше да пуши пред капандурата, я гледаше да трие уста в намачкани парцалчета и дълго да се взира в тях. Хопси си представяше петната от кръв и му ставаше лошо, и му трябваше половин стъкло ракия за да се отърве от металния вкус в устата си.

- Можеш да лекуваш циганите, а майка ми – не! – изхлипа накрая хлапето.

„Не лекувам турци!“, понечи да каже мъжът и празнотата на думите му го захлупи. Дрехите на хлапето миришеха на смърт и на овнешко.

„Ще направя както трябва“, каза си. „Ако Хипократ се върне.“

Което беше невъзможно. Защото Хипократ, разбира се, беше на хиляди километри от ъгъла на „Антим Първи“ и „Цар Симеон“.

Влезе в кръчмата на Митре и когато се заклатушка към дома, беше тъмно и калта беше отново замръзнала.

Заспа и сънува пътешествията на Хипократ.

Сънува го как обикаля самотен останките на изгорелия му дом и през очите на котарака видя в пепелищата железен креват с обгоряла табла, два скелета на чадъри, единия голям и един малък и разкривена рамка на бебешка количка.

Дълго броди из неузнаваемите улици на родния си град, сред трупове с протегнати порцеланови ръце.

Пое на изток, по отъпкания път на керваните. На едно място видя жени, разпънати на кръст, с разпрани кореми и бебета оставени да съхнат на вятъра.

Видя мъжете на кюрдите да търсят халки и златни зъби сред пресни купчини трупове. Видя ги как изравят полуживи момичета. Последва ги до близкото село и спотаен на сянка, ги гледа как обличат момичетата в шарените си шалвари, забраждат дългите им коси и за да им попречат да си тръгнат, татуират ръцете и челата им с магически знаци за вярност.

Вървейки само на изток, Хипократ достигна самия край на света, където морето поглъща пустинята. Гмурна се в нечленоразделната глъч на охранени униформени мъже, които освобождаваха оцелелите от златните накити, грижливо пришити в подгъвите на дрипите им и ги понасяха с Европейска точност до далечни пристанища, където ги сваляха глухонеми и безименни.

Цяла седмица Хипократ пирува с корабни плъхове и повръща, защото суровото месо не му понасяше. Замаян и със сплъстена от морския въздух козина, едва изчака да спуснат мостика на първото пристанище и ловко се промъкна между краката на митничарите. В желанието си да избяга далеч от морето, тръгна по блестящите змии на влаковите релси. По пътя се спря в едно-две села, опита храната на местните котараци, опозна няколко котки и за да не бъде забравен, пося тук-там малки рижави котенца.

Озова се под големия часовник на Централна гара и там видя отново стопанина си. Видя го да носи денкове и да мете чакалнята, но не му се обади, защото беше научен да не се натрапва. Потърси подслон в краката на един от лъвовете на Шарен мост и търпеливо зачака да бъде открит.

Мъжът се събуди и разбра, че е плакал насън. Страните му бяха замръзнали защото беше забравил капандурата отворена. Водата в каната беше хванала нежна коричка. Разчупи я с острието на бръснача. Повдигна с палец брадичката си и не усети никакъв допир, сякаш бръснеше чужд човек. Прокара бръснача надолу по врата, умело изкачи адамовата ябълка и като слезе надолу към ямката му се прищя да натисне малко по-силно. Щеше да отнеме само миг.

Тогава чу прегракналото мяукане на Хипократ. Което не беше възможно, защото мъжът живееше на четвъртия етаж. Но противно на всяка логика, Хипократ стоеше наежен на ламаринения перваз, минзухарено оранжев, с изпънат на дъга гръб. Мъжът разтвори ръце и котаракът се метна на гърдите му. Закачи се с острите си нокти за пуловера и така го одра, че мъжът изкрещя от болка и за пръв път от много отдавна отново чу гласа си.






Гласувай:
4
0



Предишен постинг

1. marrta - благодаря!
02.05 07:03
беше ми важно да намери котарака, и си отдъхнах с финала, но сега ми се ще да знам какво става с татуираното момиче и майката на турчето...макар, че и така си е перфектен разказ - атмосферата е жива
цитирай
2. nina15 - Много михареса! Живи и вълнуващи ...
08.05 16:26
Много михареса! Живи и вълнуващи картини! Продължавай смело и по-често публикувай!
цитирай
3. nina15 - Много ми хареса! Живи и вълнуващи ...
08.05 16:27
Много ми хареса! Живи и вълнуващи картини! Продължавай смело и по-често публикувай!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: louisakm
Категория: Изкуство
Прочетен: 25260
Постинги: 16
Коментари: 33
Гласове: 161
Архив
Календар
«  Декември, 2019  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031