Отделението мирише на море. Облечена съм с къса нощница и всички ми говорят на „ти“. Викат ми Муци, на галено Муцка. Говорят бавно, отчетливо, с къси, прости изречения. С блестяща усмивка на фокусник сестрата сипва розови прахчета в минералната вода, които съм си донесла, ловко разклаща бутилката, и, о чудо!  течността отново е прозрачна! Сестрата сияе. Чака аплодисменти.

-Изпий я до дъно! - разпорежда.

Течността има вкус на повръщано от чайка. Гърлото ми се е свило, не мога да преглъщам, не мога да дишам. Ушите ми бучат, чувам как се разбиват вълни във скалите и мога да се обзаложа, че погледна ли през прозореца, ще видя онази нахална Варненска чайка, която сутрин дебнеше от покрива, за да си открадне пържена филийка.

В болницата няма чайки. Има само ранени жени, които ситнят по коридора. Учат се да ходят. Изпод нощниците им висят тръби и торбички. 

- След два дни и ти ще куцукаш така – хили ми се сестрата.

Надигам бутилката. Поемам дъх, за да не повърна.

Вратата се отваря и в стаята се материализира Александра.

 За Александра няма забранени места. Надписът „Влизането забранено“ е покана за танц за Александра. Преди години, бяхме в Петербург, Александра ме вкара гратис в Ермитажа! Прескочихме един парапет и докато се усетя вече бяхме в гардероба, а от там по някакви коридори, право в залата за средновековно изкуство. Спокойна съм. Ако ме вкарат в затвора, Александра ще прокопае тунел за ми донесе домашни круши и нещо за четене.

Не казвам нищо, гърлото ми не работи.

- Имам стар пропуск – обявява Александра и тръсва на леглото ми торба книги. – Нося ти нещо за четене. След операция най-добре се чете на френски.

Иде ми да се изсмея, но гърлото ми не функционира, издавам някакви звуци, приличат на гукане. Тя почва да вади от торбата Верлен... Не ми е до поезия. Не ща да чета Малкия принц, искам да си остана на тая планета поне още няколко десетилетия… Сирано дьо Бержерак… любовни истории не желая, щом съм стигнала до ножа, стига вече любов, на път съм да ревна с глас за повече драматизъм, когато виждам на дъното на торбата Малкият Никола, любимата ми детска книжка, с ония готини рисунки на дребни момчурлячета с тумбаци и големи носове. Това ще е, сто пъти съм го чела на български, може и да се справя.

- Да не забравиш да ми я върнеш – казва Александра. – Ние много я обичаме с децата…

Без да се церемони, излива повръщано от чайка в гърлото ми и ме оставя да се боря със спазмите. Изчезва неочаквано, както се е появила. Потъвам в самосъжаление, забравям за всякакви книги, пускам си някакъв турски сериал за полицаи, които викат на шефа си Татко и първо стрелят, после викат „стой“.

След два дена идвам в съзнание. Старшата щастливо чурулика, докато се мъча да се изправя. Чертае ми безоблачно бъдеще, с много секс и никаква бременност. Аз се мъча да улуча с крак джапанката си. Изправям се, припадам, поливат ме с вода, заплашват ме с морфин и потъвам в розови сънища. Някъде по това време се появява кошмарът. Голяма жена, облечена в престилка, нахлува в стаята.

- Що не се обади – напада ме.

Не отговарям. Не смея да мръдна, не искам да се събуждам, нищо не ме боли, докато спя.

- Аз – вика кошмарът - съм Цецка.

Явно морфинът не влияе добре на въображението ми. Що за име е това – Цецка!

- Що не ми се обади – продължава кошмарът.

- Ми сигурно съм ти се обадила, щом си тука – мрънкам.

- Не си – отговаря Цецка. – Пък аз ти донесох сок. И бирени фъстъци.

Вярно, на нощното ми шкафче има сок. С утайка на дъното. И бирени фъстъци.

- Развалил се е – казва обидено Цецка. – А аз ти оставих бележка да ми се обадиш. На книгата ти я оставих. Дори фъстъците не си изяла!

Обяснявам, доколкото мога, че бирени фъстъци не ям. От три дена не съм яла. Като се събудя, ще ме захранват с бульон.

– Аз тогава ще си ги взема – цупи се Цецка.

Фъстъците потъват в джоба й. Аз също потъвам.

Събужда ме сестрата. Бута ми термометър под нощницата. Кара ме да ставам. Тръгвам и аз да куцам из коридора. Броя си стъпките, таман стигна до дванадесет и забравям до къде съм стигнала, и хайде отново, и така до безкрай. От време на време се разминавам със санитарката.

- Муцка, - вика ми тя, – дай една цигара.

Нямам цигари.

- Муцка – продължава на следващата обиколка – кажи на вашите да ти донесат.

Представям си как ще кажа на нашите да ми донесат цигари, баш сега, докато си чакам резултата от хистологията.

- Ако ми дадеш цигари, ще ти запазя пилешко бутче за вечеря.

Повръща ми се, особено като си помисля за храна. Столовата представлява пет маси, отделени с дървена решетка. Ранени жени, едва накацали по ръбовете на столовете, плахо чоплят безцветни манджи. От другата страна на решетката трима лекари обсъждат операция.

- Ей такива съсиреци! – казва единия.

Санитарката щастливо излива вечерята в специално бидонче, с което носи храна за кучетата си.

Тази вечер решавам да почета. Докато си търся книгата, виждам на нощното шкафче бутилка сок. Вкиснал е, мирише на първак и нямам идея откъде се взел. Тоест, имам идея, която отхвърлям веднага. Цецка. Естествено, не може да е тя, Цецка е сън, а сънищата не разнасят стъклени бутилки. Ще го мисля на сутринта. Може би четенето на френски ще ми помогне да заспя без хапчета и без сънища, а утре нещата ще са наред.

Книгата мирише уютно, на кухнята на Александра. Мирише на прясно изпечен хляб и компот от круши, на детски препирни и игра на Каркасон… Разгръщам първата страница. Учудващо, листът е гъсто изписан със синя химикалка. Решавам, че Александра ми е оставила бележка. Тя умее да пише едни такива кратки послания, прочетеш го и ти стане хубаво.  

Уви, това не е заостреният почерк на Александра.

„Луиза,“ пише на книгата с дълбоки, обли букви, „аз съм Цецка от Дупница. Дойдох да те видя как си. Аз работя в лабораторията. Обади ми се на телефон…“.

Не е било сън. Нямам никаква идея какво ще обясня на Александра, когато дойде време да й връщам книгата. Но сега не бива да мисля за това. Сега трябва само да чета. За всяка болест има подходяща книга.

Прочетох я… и оздравях.