Прочетен: 1563 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 04.04.2016 18:52
Tолкова ненадеен беше пристъпът и така болезнен, че ако можеше, Артур Цачев щеше да вие като куче. Щеше да вие така, че да пръсне стъклата на витрините и на паркиралите коли, и на завиващия трамвай. Но сухата, грапава буца, заседнало в гърлото, не му позволяваше дъх да си поеме. Не можеше да я преглътне, нито да я повърне. От усилие пред погледа му плуваха лилави петна. „Така се умира“, помисли.
Не умря. Когато погледът му се избистри, откри че се е подпрял на дървото и кората се е отпечатала на дланта му. Беше стъпил в рядката кал, а току до краката му лежеше жълто куче. По тротоара хората се движеха в такт с дрънченето на трамвая, без да обръщат внимание на обезглавените манекени на витрината на магазина за бельо, на механичните играчки на антикварния магазин и дървото, под което жълтото куче кротко лежеше, а Артур Цачев се учеше отново да диша. Единствен антикварят, спрял да подрежда витрината, го гледаше учудено, ококорен над златните рамки на очилата си.
Артур усети хладния вятър с мокрото си лице и разбра, че плаче. Сълзи гъделичкаха страните и врата му и се събираха под яката на ризата. Носът му течеше. Осъзна, че по стар детски навик се бърше в ръкава на сакото си и засрамено прибра ръка в джоба. Дишаше бавно, на порции. Коленете му трепереха. Кимна на антикваря и тръгна бавно и предпазливо.
Спря пред кафенето на ъгъла да си купи вода и докато отпиваше на ситни глътки, реши, че трябва да иде на лекар. Веднага. „Сигурно е инфаркт“, каза си.
Обади се на секретарката. Звучеше странно и му беше трудно да говори, така че без да отговаря на въпросите й, кратко разпореди да отмени срещата на обяд, да отложи заседанието в пет и да не купува букет за довечера. Щом го е купила, да го върне.
След двадесет минути лежеше, запретнал крачоли, а медицинска сестрата закачеше щипки на могъщите му прасци. Направиха му куп изследвания, даде проба от различни телесни течности и накрая, за да е напълно спокоен, дори си прегледа очите.
- Няма от какво да се притеснявате – каза професор Димитров, след като дълго разглежда резултатите му. - Моментен спазъм . Препоръчвам почивка, лека храна и едно малко уиски преди лягане.
Това се случи на 19 март. На 20-ти се чувстваше като нов. На 21-ви пристъпът беше забравен. Обу си кецовете и отиде да тренира.
Случи се точно на входа на залата. Качваше се по стълбите, когато онази буца отново запуши гърлото му и Артур Цачев се разтресе от спазми. Успя да седне, стисна врата си с ръце, неспособен да диша и единствено мисълта, че умира все още се въртеше някъде в периферията на съзнанието му. Когато се съвзе, лицето му беше мокро, а анцугът - омазан със сополи. Откри, че хълцането му носи облекчение и, срам – несрам, се разхълца.
- Кво става брат? Някой умрял ли е?
Тренера му даде вода и салфетка.
- Моментен спазъм – оправда се Артур и не можа да познае гласа си.
Остана на стълбите докато се съвземе. Дишаше бавно, отпуснат и от време на време, все по-рядко, от стегнатото му гърло излизаше хлип. Там, на стълбите, Артур Цачев усети сладкия вкус на въздуха. Свеж въздух с минерална вода. Хубаво. По-хубаво от всичко на света.
По булевапда пред него хората бързаха като програмирани, с ритъма на трамвай номер пет. Спираха на кръстовището. Скупчваха се, напрегнато втренчени в светофара и се втурваха пак, хора с торби и хора с найлонови пликчета, деца с чанти, мъже в костюми… Единствено Артур Цачев и жълтото куче, което лежеше пред стълбите, бяха в покой и усещаха свежестта на въздуха и крехките лъчи на мартенското слънце.
Този път се подложи на още по-стриктни изследвания. Слагаха му електроди на главата, въртяха го в центрофуга, удряха капачките му с чукчета… Оказа се, че по-здрав пациент не е влизал в тази болницата.
- Ей така ще си умра, професоре, чисто здрав!
Професорът го посъветва да си води дневник.
- Записвайте всичко – каза – какво ядете, какво пиете, колко спите. Все ще намерите някоя закономерност, която отключва пристъпите.
И за да не си ходи с празни ръце, му даде рецепта за витамини с екстракт от бучиниш, жабешка жлъчка и костен мозък на Южноамериканска маймуна.
Артур послушно си купи витамините и накара секретарката да му избере подходящ тефтер в който да описва битието си.
- Нещо кат’ за мъж, - й каза. - Да не се излагам.
На 22 март откри, че дневникът го кара да бъде стриктен. Закуси като по учебник, кафе с пълномаслено мляко, две филии с масло и шипков мармалад. Тренира час и половина. Работи умерено. Обядва зеленчукова супа и телешка пържола. Реши да мине на телешко, защото е по-здравословно. Вечеря риба със зеленчуци. Спа като пън.
През следващите дни записваше всичко, час по час, и понеже нищо странно не се случи, някак суеверно реши, че всичко ще бъде наред, просто не трябва да спира да пише. Беше му приятно да подрежда ежедневието си в тефтера, да пресмята разходите си, да ги сравнява с приходите и да се възхищава на това, колко разумно управлява живота си.
Толкова беше съвестен, че до 25 март беше изписал 12 листа.
Беше в колата, когато се случи отново. Точно паркираше. Толкова неочаквано го връхлетя болката, че инстинктивно натисна газта, удари контейнера за смет, заби го в дървото и го смачка като че беше от картон. Когато се съвзе, ударът още кънтеше в ушите му. Дясното му коляно пулсираше, явно го беше ударил в таблото. Някой се опитваше да отвори вратата. Антикварят.
- Щях да викам линейка – каза.
Нямаше нужда. Артур беше добре, сякаш ударът беше изострил сетивата му, та сега още по-ясно можеше да усети сгъстяващата се мъгла. Беше влажно и миришеше на мокро куче. Огледа смачкания контейнер за смет и колата, на която нищо й нямаше. Нищо особено, реши, защото хората го подминаваха, безучастно и дори жълтото куче продължаваше да лежи под дървото, немощно отпуснало глава върху лапите.
- Пак му се размина на кученцето – каза антикварят. –Да го беше сгазил, едно добро да направиш, ама на, имало дни да тегли! От две седмици е така, само лежи, не яде, едва близва малко водица и те чака да се зададеш. Види ли те, тръгва след теб, а пък на, едва се влачи… Чудя се какво иска от тебе хайванчето, пък то, да го сгазиш се молело!
Изведнъж му светна. Не му трябва лекар на него, ветеринар му трябва! Как не се сети за проклетото жълто куче! Цял тефтер изписа и пак не се сети!
- Какво ти става, остави го това куче, не виждаш ли че имаш сътресение, по добре да викна линейка… - гласът на антикваря минаваше край ушите на Артур. - Къде ще го караш,…. не бива да караш, бе човек, ще вземеш да направиш беля… да сгазиш някого…
Вечерта написа в дневника си: Кучето е добре, операцията мина успешно. Сто и двадесет лева, по евтино от витамините на професора.
Артур оздравя. Оздравя напълно. И макар че не прибра кучето вкъщи, му беше приятно да го гледа как гони кварталните котки. Последно това написа в дневника: Жълтото куче гони кварталните котки.
Следващите девет месеца минаха без инциденти. После, неочаквано, на Никулден, по време на годишното фирменото парти го връхлетя такава болка, че се свлече на дансинга и се разхълца пред очите на шефове и секретарки, счетоводителки и деловодителки и дори шофьорите и чистачките станаха свидетели на поредния пристъп на Артур Цачев.
Когато се съвзе, се оказа възседнат от едра колежка, която услужливо се опитваше да му извади езика!
Имаше нужда от тишина и чист въздух. Излезе навън. Около високите пепелници на площадката пред заведението се бяха скупчили весели компании. Артур се скри в най-тъмния ъгъл. И я видя. Видя отпуснатите й рамене и наведената глава. По униформата разбра, че е сервитьорка. В тъмното не можа да различи възрастта й, нито да види лицето й, но по неспокойния танц на огънчето на цигарата й разбра, че трепери.
След седмица написа в тефтера:
" Инсулин за една година – 1200 лв. и подарък за детето подвижен паркинг с 12 колички 30лв. Общо: 1230лв."
След първият пристъп очаквах смъртен изход за героя. Хубаво е, че го спасихте.
Хубав ден!
