Котаракът Манчо лежеше на перваза и се мъчеше да почисти разкъсаното си ухо.
                - Пак си се бил, мърснико! – подвикна Вида през зъби. Беше захапала щипка, та не можа да го наругае както трябва. - Поне от студа да имаше страх!
               Трепереше цялата. Чаршафите, още топли в легена, замръзваха в ръцете й преди да ги е разстлала на телта, а вятърът завихряше краищата им, дърпаше ги за да ги отъркаля в калта и Вида се бореше с цялата си сила да ги удържи, за да успее да ги защипе. 
                Котаракът Манчо я наблюдаваше лениво и толкова доволен изглеждаше, че на Вида й идеше да вземе тежкия леген, па да го метне по него. Мъжка му работа! Мисли само как да се наяде и да погне някоя разгонена женска!
                - Видоооо!
                Нямаха звънец, а и нямаха нужда, защото портата така скърцаше, че можеше умрял да събуди. „Само ти ми липсваш!“ каза си Вида, като видя Симка тромаво да се носи.
               - Чакай да ти обадя – започна онази направо, без да поздрави. – Да знаеш само какво разправя Живко Галоша из селото!
                Галоша беше по-гламав даже от Симка, та Вида изобщо не се впечатли. Продължи да се бори с чашафите.
                – Ти пък кво си се разпростирала в този студ, не чу ли по телевизията, че от утре се стопля? – измърмори Симка и се хвана да й помогне да защипят една розова торба. Едва я закачиха и торбата се напълни с вятър, заприлича на огромен розов балон, който заплашваше да излети и да повлече след себе си простора, а с него - двора с узрелите мушмули и къщата с начупени огледала в мазилката, в които се оглеждаха намръщени облаци.
                  - Да вземе да ни отнесе този вятър, че да се затрием! – изпъшка Вида и разтри измръзнали пръсти. – А ти какво?
                 Симка се пулеше, очите й щяха да изскочат от нетърпение.
                - Как какво, нали ти казвам,  вчера, таман отивал Живко Галоша на магазина и насреща му – синя кола!
                - Чудо голямо – отряза я Вида. - Знаеш ли колко сини коли минават по тая улица!
                - Така де – ухили се Симка. – Минават. Минат – не минат, пък вземат, че спрат. И то пред вашата порта.
                Замълча. Чакаше Вида да каже нещо, ама Вида също мълчеше.
                - Аз нищо не казвам – заоправдава се изведнъж Симка. – Той Живко Галоша ги все ги разправя едни, нали го знаеш…  Вика, спряла вчера колата пред вас, таман на обяд. И той стои и гледа кой ще слезе. Помислил си, че Николайчо си е дошъл. Нова кола си е купил, вика си. Изведнъж, обаче, от колата слиза жена. С дете на ръце, увито в синьо одеялце. Постояла малко пред портата, постояла, па взела, че се качила обратно в колата и айде!
                Вида беше спряла да трепери, защото ядът, с който беше захванала да чисти и да пере още от тъмно, да блъска, да тропа и да ругае, изчезна. Вкамени се. Не й беше студено вече, не чувстваше нищо и само главата й започна да бучи, сякаш й бяха нахлузили раковини на ушите, та й стана трудно да чува какво точно говори Симка.
              Млада била жената. Слабичка. Косата й дълга – чак до кръста…
               Вида пък кой знае защо се зачуди как така го е увила в синьо одеялце това бебе, като всички видяха после, че е момиче.
                - Съща самодива била – продължаваше да си говори Симка  - само че не руса, а черна!
                - Циганка някаква – чу се да отговаря Вида, гласът й беше чужд и далечен и трудно достигаше ушите й през това равномерно бучене.
                - Не ма! Как циганка! – говореше си оная - Къде си виждала циганка кола да кара! Па и те, циганките, няма да си оставят децата току-тъй! Нямат срам от хората те! Народят си една сюрия копелдачета, па си ги гледат! Ами ти? – ухили се и се опита да я ръгна с лакът в ребрата, без да знае, че така се вкочанила Вида, че докосне ли я, ще я счупи, на ситен пясък ще я превърне, а вятърът ще я подхване и ще я запилее по калните локви, по мокрите чаршафи и по слюнчестата брадичка на Симка, която не спираше да говори. – Ти не я ли видя тая жена? А? Половин час да ти стои пред портата ти, пък да не й отвориш!
                Намигна и малкото й оченце изчезна под дебелия клепач. Не можеше да си събере усмивката, големите й зъби лъщяха на студа и мазното й лице трепереше като розов крем – малеби.
               Вида се опита да се съвземе. Добре знаеше за какво е дошла тази! Такава клюкарка! Ще я подпита оттук, ще я подхване оттам, а после ще се втурне право при бабите на центъра да им разказва какво е научила, че да я одумват докато им окапят езиците!
                -  Глупости! – отсече, гласът й комай трепереше, не можеше да се чуе ясно заради това бучене в ушите– Никаква кола не е спирала!
                И след това повтори, твърдо:
                - Няма никаква кола. Ти Живко Галоша ли си тръгнала да слушаш? Дето докато изтрезнее и вече се е натряскал наново! Кой знае кой каруцар минал по улицата, а на него жена му се привидяла! Ще му се! Самодива!
                - Тъй, тъй – уж се съгласи се Симка. – Щом казваш…
                Повъртя се наоколо, но Вида не каза нищо друго, нито я покани да остане, та най-после се накани да си върви. Вида я погледа как се клатушка към портата. Така в гръб приличаше таман на буре, широка на задника, по-тясна при краката и раменете.
                Едвам се прибра вкъщи, ушите й бучаха, а сърцето й се беше качило в гърлото, не можеше дъх да си поеме. „Ще ме разсипе този мъж!“, каза си. Повтори си го няколко пъти, първо наум, после на глас, първо по-тихо, после по-високо и както щеше да сипва на котарака да яде, взе паничката му и я метна в стената. Алуминият издрънча, част от емайла се откърти, на стената остана малко петно.
              После взе паничката обратно, обърса я в престилката си, сипа вътре остатъка от закуската и я изнесе навън. Манчо веднага пристигна и доволно се отри в ръката й.
              - Да се задавиш дано - каза ядно тя и изчезна в къщата.
              Толкова работа имаше за вършене, а мислите й – все в тая жена.
                Дошла до тук, значи! Искала е нещо да му каже. С детето дошла… Дали пък не се е надявала Еньо да си я прибере у дома и да си го гледат заедно това бебе, като мъж и жена? А Вида? Вида - кучета я яли!
                Слабичка била. Как така слабичка? Коя жена е слабичка, когато роди? Нали да яде иска това бебе?
               Не го е искала, значи, щом се е пазила слабичка!
               Или…
               Ами ако не е пазила диети? Ако не е имала какво да яде? Знаеше Вида какво е глад. Представи си я как се крие от хората, тази жена, сам - самичка и няма кой барем един залък хляб да й донесе.
              - Нека й! – изръмжа и в този миг се препъна, за малко да падне и да си счупи главата, та ептен да стане за смях пред хората.
              - Божкееей! – изви и се прекръсти – Грях сторих, Господи!
               Дали го мисли сега? Може ли да не го мисли, рожба е! Току се присети и гърдите й се налеят с мляко, така болят, ще се пръснат! Нея така я боляха, щом Николайчо заплачеше!
              Прищя й се да чуе гласът на Николайчо и захвана да търси джиесема си. Все го завираше по някакви джобове, веднъж на ден ще й потрябва и не може да го намери!
             Звъня му сто часа. Не отговаря. Трябва да е на лекции. Много е зает. Чак за Коледа ще си дойде.
             А тази жена няма да си види рожбата. Дори на Коледа!
             Наближаваше вече обяд, Вида трябваше да върви на работа, а не можеше да сколаса, чиниите от закуска още стояха на масата, добитъкът не беше напоен.
             Как ще се покаже на улицата? На всички е разказал Живко за синята кола, отвсякъде щяха да я дебнат, да я подпитват... Еньо курваринът пак сгазил лука, си викат и я чакат да кълне и да се тръшка.
            Пусна телевизора, да чуе новините поне. Реклами даваха. Бебе някакво, само по памперс, пълзи и се смее. Милинкото!
            Какво ли щеше да е, ако си го беше оставила онова, другото дете? Пак го сънува нощес. Черно, покрито с кал, протяга ръчички да го вземе... И тя за малко да го гушне… „Не мога“, каза му. „Какво ще кажат хората?“ Обърна му гръб и се събуди. Еньо дишаше равномерно до нея. Толкова равномерно дишаше Еньо, че Вида реши че се прави.
             От години не го беше сънувала онова, другото дете. Николайчо нямаше още годинка, когато забременя наново. Еньо вика, не му било времето, пари нямали. Ама хич не й беше Еньо виновен. Тя се уплаши, затова го махна. Николайчо ревеше ден и нощ, как щеше да се оправи с двама такива? „След година – две друго ще си направим.“ Така си викаше.
            Обаче не даде Господ!
           Сигур си е мислила, че ще е момченце, тази жена, затуй му взела синьо одеялце. Щеше ли да си го зареже, ако беше момченце? И ако не е искала да си го гледа, защо не го е махнала още в началото? То сега от аборт да направиш по-лесно няма! Не може пък ептен да е нямала пари, нали кола кара! Надявала се е Еньо да я прибере! Слабичката. С косата до кръста!
            Вида мерна силуета си в огледалото. Откак се подстрига, носът й съвсем огромен стана. Пък и натежала беше доста, може ли, нали в ресторант работи! Къде ще се мери тя със… самодива!
            Не че Вида вярваше в самодиви, чак толкова проста не беше, ама в Овчи дол открай време така им викаха на жените, дето подмамват на хората мъжете и им развалят семействата. Пък и на захвърлените деца открай време самодивски им викаха.
            Вчера, таман се приготвяше Вида да върви на работа, минава Симка край тях и вика:
            - Бързо, идвай да видиш, самодивско дете са намерили!
             Втурна се Вида. Първа сред клюкарките! Забрави и работа, и всичко. Там, при топлия извор, където миришеше като в пъкъла, в светлосиньо кошче, увито във синьо одеялце, си лежеше бебето. Жените се бяха скупчили около него. Чудеха се коя ли е майка му. Не ще да е от техните. Такова нещо може ли да се скрие?
            Видя го и нещо й заигра под лъжичката. Същи Николайчо! Няма що, каза си, то всички бебета са еднакви, само където някои имат коса, а други нямат.
            Занесоха го на топло, да го преобуят и да решат на коя родилка да го дадат да го кърми додето дойдат социалните да го вземат. Разсъблякоха го и що да види - на крачето му, точно под дупето, кафяво петно. Мъничко, като семка от диня. Ей с такова петно се роди Николайчо. После петното порасна, стана голямо, с черни твърди косми по него. Еньо го имаше това петно, той го беше предал на сина си, пък сега Господ беше белязал и дъщеря му, да си я познае! Добре, че беше на такова скришно място, да не го виждат хората!
            Вида полудя. Нито работата й – работа, нито сънят й - сън. И какво да прави сега? Да иде у майкини си! Какво ще да прави тя там, там не е нейна къща вече! Тук си беше нейния дом, така беше отредил Господ, да живее с този котарак и с този мъж, където се е разгонил като караконджол и Николайчо, рожбата мамина, дето все не си идва.
            - Я, кое време е! -  сепна се изведнъж и от гласа си се уплаши.
           „Съвсем оглупях“, каза си, „Като лудите сама си говоря!“ На работа трябваше да върви. На добитъка вода трябваше да сипе.
          Отиде при козата. Каква хубава беше, с двете козлета, където все се гушеха в нея. Драго да му е на човек да ги погледа. Черничкото дойде и я потърка в корема й едва наболите си рогца. Не приличаше нито на майка си, нито на селския пръч това козленце. Ни на цвят  беше като тях, нито пък беше страхливо като другите. Крачетата му тънки като сламки, а то все тича насам – натам, играе му се!
            Ами бебето? То на кого ли прилича? Красавица ще стане, то е ясно, нали майка й е дългокоса и слабичка, пък и Еньо, такъв хубавец! Обаче само с едната хубост живее ли се? И Вида не беше грозна на времето, пък на какво заприлича!
            Дали ще е на майка си чернокоса? Те, момичетата, все на бащите си приличат. Отиде ли в дом, обаче, кой ще я разбере руса ли е, черна ли е. Ще й обръснат главичката, да няма въшки, и ще ходи сополива, щото никой няма да я научи даже в кърпичка да се секне!
           Времето, сякаш спряло нощеска, се беше търкулнало като топка с прежда и ей на, пладне преваля, а тя още с галошите шета по двора!
           Няма как, трябва да върви. Как ще да гледа хората в очите тази вечер? Може пък никой да не се интересува, помисли си, докато заключваше портата. Само че откъдето минеше, хората само нея гледаха. Жените се бяха събрали пред хлебарницата и тя отиде при тях както винаги, но те млъкнаха щом доближи, почнаха да говорят за цената на олиото и й стана ясно, че ги е прекъснала, само чакат да видят гърба й, за да се оживят наново. Тръгна си. Не беше направила и две крачки и ги чу да се смеят. Прищя й се да заплаче, само това липсваше, да се разреве пред всички! Чужди й бяха тези хора, чуждо й беше всичко тук и това цялото кално село само един близък човек имаше!
              Не усети как се озова пред тухларната.
              Брадясал и мръсен, Еньо пушеше в двора. Учуди се, че я вижда и побърза да я дръпне настрани, да не ги чуват другите.
              - Това дете – почна Вида направо - Да вземеш да говориш с майка му, да си го гледа.
             Той не отговори веднага, зает да рита някакво камъче.
            - Не го ще – каза накрая.
            Беше очаквала Вида да отрича, да се гневи, да вика и дори да я ругае пред хората. Тайно се беше надявала да почне той да отрича толкова много, че да я накара да повярва, и нея и хората, че няма общо с това, че не е бил той, че нищо не се е случило. Но Еньо стоеше там, остарял и изгърбен. И й стана мъчно. Ужасно мъчно й стана, че с този, нейния мъж така и не се беше научила как да говори. Хем й домиля за него, хем за нея си й стана жал, цял един живот да изкарат без една добра дума да си кажат!
            - Това момиченце… - каза - Господ ни праща момиченце!
            Олекна й.
            - Хайде – хвана го за лакътя. – Ти върви да си я вземеш. Аз вече съм й опрала чаршафките, отивам да сглобя креватчето и да ви чакам.
           Той посегна към нея, като че да я прегърне. Досрамя я, затова побърза да си тръгне, да затопли къщата и да посрещне детето си.

 

 

След като прочетох разказа, останах с усещането, че съм прочел разказ от Йордан Йовков. Не само заради сюжета, но и заради повествованието.
Но в никакъв случай няма сляпо копиране на Йовков. Напротив - има съвършено творческо докосване до неговия талант.

Пожелавам Здраве!
Всичко друго ще се нареди.