Д О М

            Инженер Маринов сипа три лъжици захар в кафето си, разбърка го, облиза лъжичката и я постави на масата. Дългите му пръсти пипаха бързо и сръчно.
            - Три апартамента! -  каза тържествено.
            Госпожа Елеонора не реагира. Наслаждаваше се на аромата на кафе. Какво ли не би дала за чашка кафе сега, евтино, долнопробно, смесено с леблебия, смесено с ръж дори… От спомена за тръпчивия вкус небцето й изтръпна, топлината му отпусна вкочанените стави. Усмихна се блажено.
            - Цели три – повтори инженер Маринов, окуражен от доволното й изражение.
            Тя го погледна недоумяващо, забравила кой е и за какво е дошъл.
           Този беше третият предприемач тази година. Появяваха се на вратата без предупреждение, еднакво подстригани, еднакво облечени, от плоските си чанти вадеха лаптопи и разпалено показваха чертеж след чертеж, сметка след сметка. Всички искаха едно и също, да съборят Къщата и на нейно място да построят огромна сграда. Предлагаха й пари в брой и апартаменти, всеки следващ идваше с по-щедро предложение. Госпожа Елеонора мълчеше. Не защото искаше да се пазари. Просто нямаше какво да говори с тези мъже. Те не се интересуваха от нея. Интересуваха се само от цифри и нагло изчисляваха в левове стойността на спомените й. Само че госпожа Елеонора беше приключила с цифрите завинаги. Цифрите й причиняваха световъртеж. Сънуваше цифри и се събуждаше ужасена че не може да си спомни какво е станало през 1937 година. Тя ли се беше родила тогава? Баща й ли? Може би тогава беше построена Къщата?
            – За какво ти е тая сто годишна съборетина! – не млъкваше инженер Маринов -  От преди Балканската война е!
            - О, не – поправи го госпожа Елеонора. – От след войната е. Дядо ми се върнал от фронта, работил няколко години и чак тогава успял да купил този парцел. Хем евтино го взел, че се намирал в покрайнините на София.
            - Покрайнините! – възкликна инженер Маринов. – Какви покрайнини бе! Това си е идеалният център!
            - Някога София беше малка, млади човече. – студено отвърна тя. – Преди да почне да се пълни със… с провинциалисти.
           - Екстра сделка е направил дядо ти! – разсмя се инженер Маринов, без да обръща внимание на намека й .
            Смехът му беше висок и натрапчив, невъзпитан, като самия него.
            - Моля ви, бихте ли затворили прозореца – каза госпожа Елеонора. – Плашите лястовичките ми.           
            Новоизлюпените лястовичета в гнездото над прозореца й бяха най-важното нещо за госпожа Елеонора сега. Със всеки изминал ден цвърченето им ставаше все по-уверено и седнала на любимото си кресло, тя наблюдаваше как родителите кръжат, рязко се стрелкат към короната на липата и се връщат, стиснали в човки тлъсти мухи и гъсеници. Оранжевият котарак, както винаги, се препичаше на слънце на перваза на отсрещния прозорец. Госпожа Елеонора усещаше как козината на гърба му настръхва всеки път, когато малките протегнат шии и жълтеникавите им главички се покажат от гнездото. Скоро щяха да се учат да летят. Ако не заякнеха достатъчно, можеше да паднат. Тогава Оранжевият котарак щеше да се хвърли и да ги улови, още недокоснали земята. Госпожа Елеонора знаеше колко бърз и хищен може да бъде.
                 - Три апартамента! – натърти отново инженер Маринов, раздразнен от липсата на интерес. -  Ще живееш в единия, ще дадеш другите два под наем, ще си живееш живота!
            - Ще си живея живота? – повтори тя, неразбиращо.
            Той се разпали:
            - Ми да! Не знаеш ли колко пари можеш да им взимаш! Спокойно ще плащаш на жена да те гледа и край на проблемите! За двеста-триста лева на месец ще ти пазарува, ще ти чисти, ще ти готви… абе за тия пари и хоро ще играе… Хем образована жена ще си вземеш, не селянка някаква…
            - Че защо образована жена ще върши всичко това?
            - Е как защо, нали ще й плащаш!
            Заговореше ли за пари, инженер Маринов се оживяваше, в малките му очи се появяваше блясък, жестикулираше и дългите му пръсти рисуваха цифри на фона на прашния слънчев лъч, който се процеждаше през мръсния й прозорец.
               Помисли си, че не бива да го вини, явно така беше възпитан, горкичкият, дори не знаеше, че с непознати се говори на „Вие“!
            Инженер Маринов продължи да наддава:
           - Единия апартамент ще обзаведем за наша сметка. Ще ти вземем нови мебели, а за тези вехтории хич да не се кахъриш, ще дойдат хамалите и ще ги изхвърлят за нула време…
           Мебелите й! Госпожа Елеонора си представи хамалите – едри и мургави, представи си мускулестите им ръце с мръсни нокти, как пипат бюфета й, масивния й немски бюфет стил „модерн“,  вдигат го и го понасят надолу по стълбите, как го блъскат в стените и парапета на тясното стълбище и повреждат ръбовете му, и стените, и парапета, а витрините от гравирано стъкло се пръскат на сол, крехки като остеопорозните й кости.
              Усети болка, силна болка в коляното. „Сигурно ще вали“, помисли. Сякаш за да потвърдят мислите й, лястовиците кръжаха нервно.
            - Това пиано работи ли?
            Беше се отнесла за миг и сега забеляза как инженер Маринов се разхожда из хола й. Прокара пръст по капака на рояла, сякаш за да провери колко е прашен, а след това, без да се двоуми, го вдигна и натисна един от клавишите. Роялът му отвърна със стон.
            - Не работи! – отвърна госпожа Елеонора студено.
                Как да му обясни на този… инженер, че роялите не работят!             - Не работи, а? И аз така си помислих. Няма страшно, ще наемем един камион и ще те отървем от всички тия боклуци. Не знам само как ще го смъкнем по стълбите… Колко е широко? 
              Извади ролетка от джоба си и госпожа Елеонора изтръпна, сякаш усети допира на студения й метал по кожата си.
               - Точно метър шестдесет и два – каза той и шумно прибра ролетката в джоба си – Няма да мине през вратата. Чудно как ли са го вкарали?
               - Кое?
               - Пианото – повтори той припряно. – Много е голямо. Как са успели да го вкарат?
               - А, рояла ли? Сватбен подарък ми е. От Стамен, съпруга ми. Оригинален Фюрих. Преди това имах едно руско пияно. Обаче Стамен реши да ме изненада, похарчи всичките ни пари, за да го купи. „Пари се печелят!“, така каза. Голям ценител на музиката беше той. Разбира се, нямаше начин да го качат по стълбите. През прозореца го вкараха. Ей там, виждате ли, допълнително е измазвано, наложи се да избиват и от стената малко.  
              Инженер Маринов разгледа рамката на прозореца, прокара длан по стената, там където мазилката беше по-грапава, след това извади носна кърпичка избърса ръката си.
            - Няма какво да си играем – заключи. – Ще го разглобим и ще го смъкнем на парчета.
            - Моля?! 
            Госпожа Елеонора усети как кръвта се събира в главата й и здраво стисна дръжката на бастуна си. Имаше форма на глава на орел, тази дръжка, и палецът на госпожа Елеонора удобно се подпираше в извивката на клюна му, а средният й пръст потъваше във вдлъбнатината на окото му. Гладкият допир я успокояваше.             - Ама ти май се притесни! – инженер Маринов рязко смени тона и се върна обратно на фотьойла пред ниската маса, където госпожа Елеонора го беше поканила на кафе и курабии. – Аз да ти кажа не разбирам от музика. Нали знаеш, нашите държаха на спорта… Футболистче съм. Обаче музиката е важна. Спор няма, много е важна!
            Помълча малко замислен, а след това добави, ей така, сякаш между другото:
            - Моето момиче също свири на пиано!
            Госпожа Елеонора го погледна недоверчиво.
            - Е, то не е чак пиано – скромно се поправи инженер Маринов и си взе курабийка. - Няма място за такива неща у нас. Купих й една йоника миналата година, да може да се упражнява. Знаеш ли с какво желание ходи на уроци! Петнадесет лева на час плащаме. Как мислиш, скъпо ли е?
            Тя за пръв път се загледа в лицето му. Не беше чак толкова млад. Косата му беше почнала да оредява, скулите му бяха леко хлътнали и около малките му очи се бяха появили ситни бръчки. Може би пък не беше толкова лош, този инженер, може би просто такава му беше работата.
            - Имате дъщеря? – попита.
            - На шест и половина – той се разпали. – Септември почва училище. Щях да ти я покажа на снимка, ама съм взел служебния лаптоп. А ти? Не може да нямаш деца, внуци?
            - Имам, как да нямам! – отвърна тя.
               Несъзнателно погледна към библиотеката, втория рафт, където бяха наредени албуми със снимки. Инженер Маринов скокна услужливо. Донесе ги, избърса ги от праха и заразгръща страници.
            - Големият ми син. Велизар.
            Около пет годишно хлапе, с къси панталонки и тиранти, косата му прилежно сресана на път. 
            – Ето го тука, малко по-голям. Уча го да кара колело. Балканче.
            - Знаеш ли че и аз имам такава снимка с детето! – възкликна инженер Маринов. – Само че нашата е цветна. Розово колело има моето момиче. Нали знаеш, момичетата обичат розово. 
            - Как да не знам, две внучки имам! Истински принцеси! – оживи се госпожа Елеонора. – А това… това, разбира се, съм аз. Е, не съм красавица, ама…
                - Как бе! – възкликна инженер Маринов. – Приличаш на оная… как се казваше, от тоя, българския филм… в училище го учихме… „Крадецът на праскови“!
                 Госпожа Елеонора се изчерви, поласкана. Когато не говореше за цифри, този инженер можеше да бъде дори… симпатичен.
                - Къде е сега?
                - Кой? – пак се беше отнесла.
                - Е как кой, Велизар. Идва ли да те вижда?
                - Идва – отвърна тя. – Последно беше тука преди… седем години. Доведе внуците да видят България. Внуците са в малкото албумче, със сърничките на корицата.
                 Инженер Маринов обаче нямаше желание да разглежда малкото албумче със сърничките на корицата.
                  - А ти що не ходиш при него? Къде е?
                 - Сега е в Канада.
                - Още по-хубаво! Аз ако имах такава къща, веднага щях да я продам и да замина за Канада!
                 Госпожа Елеонора отново стисна дръжката на бастуна, но той забеляза напрежението й и продължи бързо:
                - То не заради мене де, заради детето бих отишъл. Нали знаеш, да научи езици, да получи образование… Какво ли не прави човек за да образова децата си! Знаеш ли какви училища имат в Канада!
                  - Образованието е важно – съгласи се тя.
                 Инженер Маринов разглеждаше следващата снимка.
                - Ето го пак Велизар. Много сте официални тука. Това медал ли е? Да не е спортист нещо?
               - Математик. Златен медалист. Първи на Националната олимпиада, първи на състезанието в Москва. Тука е на седемнадесет. Заминава за Берлин. Международно състезание. Капитан на българския отбор. Всички сме на летището. Изпращаме го.
            Още пазеше тази светлосиня рокля, която си уши специално за случая, по уникална кройка от списание Прамо. Дълга до коленете, с три плисета отпред и три плисета отзад. Щяха да ги снимат по телевизията. Стамен си облече костюма от сватбата. Приятели дадоха назаем панталон и ризка за малкия Мони. И черни, лачени обувки, които му бяха малки.
            - Този е малкият, Мони. Стягат му обувките, затова се мръщи. Макар че му бяхме обещали захарен памук, ако се усмихва на камерите.
                 Снимаха ги в пет-минутен кинопреглед. Въртяха го кината цяла седмица. През тази седмица Елеонора ходи на кино всеки ден. С изключение на срядата. Тогава си тръгна по-рано от работа и гледа две прожекции.
                 В петък ги арестуваха.
                 Първият албум завършваше със заминаването на Велизар. Не беше умишлено. Просто… там, на село, нямаха албуми.
                 - Велизар… беше гений! – каза тя. – Мислите че преувеличавам? – добави засегнато, защото прочете недоверие в погледа му. - „Имате гениален син“, казваха всички. В единадесети клас вече беше приет във всички български университети, можеше да учи и в Москва, ако решеше. Можеше да направи чудеса…  Той обаче предпочете да избяга на запад. Разбирате ли, замина на това състезание и всички се бяха втренчили в него, и по радиото, и по телевизията не спираха да повтарят как нашите ще разгромят капиталистическите отбори и … изведнъж изчезна. Срещнали го представители на американска компания, предложили му работа, пари, възможности да учи, се развива… и той заминал.
                 - Айде бе, Америка! – възкликна инженер Маринов. – Едно време е било готино да имаш роднини в Америка, а?
                - Готино! – госпожа Елеонора повтори думата няколко пъти, за да я опита как звучи та дано разбере как точно работи главата на този мъж – Готино! От родители на герой се превърнахме в родители на предател. Цял месец ни мъкнаха по следствията. Разпити, разпити - кой го е подмамил, кога, къде, как сме го организирали… Нищо не бяхме организирали! Изпратихме го на летището и толкоз!
                  Беше петък, когато ги арестуваха, и нея, и Стамен, и малкия Мони.
                  - Само да е жив и здрав! – спонтанно възкликна тя, когато й казаха, че Велизар е изчезнал безследно.
                  - Абе ти се моли се да е умрял! – сопна й се следователят. – Моли се да е умрял или да са го убили, защото ако е избягал, жална ви майка фашистка на всичките!
                  Имаше в следствието една жена със стегнат кок и каменно лице. Беше там на всеки разпит, записваше всичко на пишеща машина. Тракаше непрекъснато, без значение дали говорят или мълчат. По време на безкрайните паузи, докато следователят си рисуваше нещо в тефтера, а Елеонора не можеше да мисли за друго освен колко много й се ходи до тоалетна, тази жена продължаваше да удря клавишите. Така се беше набило в съзнанието й каменното лице на тази жена, че по-късно, през годините, когато безизходицата я задушаваше, тя неминуемо я сънуваше. Жената остаряваше заедно с нея, косата й побеляваше, кокът й ставаше все по-рехав и рехав, а пръстите на ръцете й, изкривени от артрит не спираха да удрят клавишите и да записват мълчанието й. Напоследък, понеже никак не можеше да спи, я виждаше наяве. Или долавяше присъствието й по кънтящия звук на металните букви в барабана на съзнанието й.
                   - Тихо! – скара се на инженер Маринов, който не можеше дори да седне мирно на стола, без да скърца. – Ето, чувате ли? Това равномерно тракане. Като че идва от банята.
                   - Заваля – отвърна той.
                  Наистина, беше пролетният дъжд, едрите му капки се удряха в ламаринения перваз на прозореца.
                 - Хубаво е, когато вали – отвърна облекчено тя.
                Инженер Маринов беше отворил вторият албум и се взираше в намръщеното лице на Мони.
              - Ужасно прилича на теб! – каза.
              - Копие на баща си – възрази госпожа Елеонора. – Вие всъщност няма как да знаете това, добави меко. Внимавайте с тези страници. От годините са пожълтели, много са крехки!
                Не беше точно фотоалбум. Тези снимки тя залепи в голяма тетрадка с коне на корицата, години след като се прибраха от село. Мони – ученик; Мони – чавдарче, толкова му е голям белият калпак със златното лъвче, че е паднал под челото и скрил очите му; Мони с бръснатата глава, ден преди да иде в казармата…
                - Тук сте на село. На вилата, а?
                - Вилата?! – тя се засмя. – Каква ти вила!
            Пуснаха ги от ареста след една седмица и им дадоха два часа да си съберат багажа. Интернираха ги. Неясно къде.
                  Ама че суматоха беше! Мони се беше вкопчил в нея, не я пускаше и така щъкаха из стаите двамата и мятаха дрехи, играчки, купища ненужни вещи. Кой да им каже, че ще им трябват завивки и дебели пуловери, палта и ботуши за зимата! Стамен се заинати, че трябва да вземат радиото. За радиото се скараха, вместо да се радват, че отново са заедно!
                 - Знаете ли, нямаше в какво да си сложим вещите! Велизар беше заминал с единствения ни куфар. Направихме си бохчи от чаршафи. От одеяла да ги бяхме направили, по-полезни щяха да са! Нямахме никаква представа нито къде ни карат, нито колко време ще останем там. На другата вечер се озовахме в село Къпиново, на десет километра от Турската граница. Най-забутаното място в света. За да идеш там ти трябва открит лист. Ако искаш да се върнеш от там, пак открит лист ти искат! Инак не можеш да мръднеш.
                 Настаниха ги в една съборетина. Нямаха дори клозет, клечаха по двора докато местните не ги опознаха и не се съгласиха да им изкопаят яма и да сковат паянтова къщичка около нея.
                 Същото лято Мони се заля с вряла вода. Перяха чаршафи в едни огромни казани. Изваряваха бельото заради въшките. И обърнаха казана отгоре му. Тя беше виновна, тя го накара да й помага, беше едва на седем, а тя го караше да й помага!
                - Не ни позволиха да го заведем в болница! Даже лекар не пожелаха да повикат, защото нямаше болница там, само един стар фелдшер, който ни каза да го мажем с яйце и кисело мляко.
                 - И кво, умря ли? – възкликна инженер Маринов.
                 Слушаше  зяпнал, като дете на което разказват страшна приказка.
                 Тя поклати глава и дори се усмихна.
                 - Като на кученце му мина. Даже белег не му остана. Само като се ядоса, ей тука на лицето му става по-червено.
                 - Поне той си е при тебе, нали?
                 - Ами! – отвърна тя. – Замина за Южна Африка. Много добре се е устроил там. Има автосервиз, десет човека му работят. Добре че замина! Тука сигурно щеше да свърши в затвора.
               Често госпожа Елеонора се беше мъчила да си спомни кога точно Мони почна да се променя. Уж му беше добре на село. Уж само него не го хапеха бълхите. Уж си намери приятели, по цял ден търчеше на воля, и после изведнъж тя видя пред себе си съвсем различно дете.
             - Можеха да ни върнат по-рано. Трябваше само да се отречем от Велизар в Държавен вестник.
            Така й каза партийният, „Отречете се от него“,каза, „докажете, че не сте знаели какво прави и всичко ще бъде забравено“.
            Тя, разбира се, отказа. Как така ще се отрече от детето си?
            - А аз? – възкликна Мони. – А аз не съм ли ти дете? Значи той ще си живее в Америка, а аз ще изгния на село! Никакъв брат не ми е той! И ти не си ми майка!
           - Дали пък да не се съгласим? – плахо предложи Стамен. – Ако някой ден си дойде, ще му кажем, че е било на ужким.
         Скараха се. Много лошо се скараха. Стамен се беше изнервил. Работеше в тухларната, цял ден в жегата. А беше фин човек. Не беше роден за такава работа. Пушеше по три пакета на ден, защото цигари им даваха безплатно, а храната беше оскъдна, каквото си отгледат… Пиеше непрекъснато. Пиеше от сутринта.
           - И колко време така?
           - Девет години. Когато си дойдохме, къщата не приличаше на нищо. Сами си я стегнахме, нямахме пари за майстори. Обаче Мони се беше променил. Не пожела да учи повече. Дори гимназия не завърши. След казармата се събра с едни... Свиреха на китари по градинките и не знам точно какво вършеха, понякога работеше по строежите, понякога не работеше… Не говореше с нас. Понякога го прибираха в участъка за по една нощ. После го пускаха… Веднага след промените реши да замине. Събрахме колкото пари можахме, взехме заеми оттук – оттам. Добре че замина! Там е добре. Много добре се е устроил, има автосервиз, уважават го. Три деца имат. Ей там, и те са в албума със сърничките.
              - Добре де – не се стърпя инженер Маринов. – Поне на него не щеш ли да му отидеш на гости? Той си е бил при тебе, сигурно ти е по-скъп.
            - И двамата са ми скъпи! – рязко го прекъсна тя. – И на двамата им бях на гости. Само че тука е по-хубаво.
           Щеше да каже, че тук хората са по-добри, ама погледна лицето му, малките му очички, които не пропускаха нищо и голите му ръце с дълги пръсти. Не беше и заради хората и тя не можеше да се сети нито една причина за това, че пожела да се върне в България, освен Къщата.
            - Тук е домът ми – каза.
            Нямаше нищо патриотично в тези думи. Нямаше предвид нито държавата, нито хората, нито дори езикът. Просто където и да отидеше, й липсваше Къщата, сенчестият й двор, липите, здравеца, гълъбите, лястовичето гнездо и рижият котарак на перваза на прозореца отсреща. Толкова силно се беше сраснала с Къщата, че физически усещаше пукнатините по стените. Ставите й скърцаха така като старото дървено стълбище. По краката й се бяха появили язви като парчета олющена мазилка. И миризмата на мухъл вече не я дразнеше защото самата тя беше стара и мухлясала.
             - Не знаеш какво е да живееш в удобен апартамент! – не се предаваше инженер Маринов. - Парното ти – парно, банята ти – баня. Интернет, кабелна телевизия, каквото ти душа поиска! 
           Госпожа Елеонора се засмя. Смехът й беше сух и хриплив, като увисналата входна врата, която се търка в мозайката на антрето.
              - Душата ми не иска нищо повече от това, което Господ ми е дал! – отвърна.
              Погледна железния будилник.
            - Време е за вечеря – каза. – Трябва да нахраня гълъбите си.
            Дъждът беше спрял и на перваза се бяха събрали десетина гълъба. Нетърпеливо пърхаха с крила и издаваха гърлени звуци.             - Искаш ли да ти помогна? – услужливо попита инженер Маринов и тръгна да отваря прозореца.
            - Не, не, не, не! – развика се тя. – Те не ви познават. Не ги плашете!
            И добави:
               - Аз се уморих! Трябва да си легна.
            Беше много уморена.
            Най-сетне инженер Маринов стана да си върви, но на вратата се обърна и попита някак плахо:
            - Мога ли да те помоля за една услуга?
            - Че с какво бих могла да ви услужа аз? – учуди се госпожа Елеонора.
            - Детето, нали  ти казах, че свири на пиано… Може ли да я доведа да я чуеш? Да ми кажеш дали става. Дали има талант, де. Жената иска да я пращаме в музикалното училище, ама ако няма талант, що да се мъчи? Само пари по учители да даваме… Ще донесем и йониката, щом пианото ти не работи. Сряда вечер? – и без да дочака отговор, той се втурна надолу по стръмните стълби.             Госпожа Елеонора затвори вратата, заключи четирите резета и мина през кухнята да вземе краищник хляб, който пазеше за гълъбите си. А те щом я видяха, започнаха да се пърхат и да се бутат.
                Докато ронеше трохите по перваза го видя. Инженер Маринов, чакаше такси на улицата и разпалено говореше по телефона. Явно връзката не беше добра, защото говореше все по-високо и по-високо, нямаше нужда да се напряга, за да го чуе.
            - Наследниците са в чужбина – крещеше – Трябва сега да сключим сделката, защото като пукне, ще почнат да се съдят, да се карат, цял живот няма да го продадат… Не ще пари, бе, вещица ти казвам! Я се обади в агенцията за модели и питай дали няма да намерят някое шест годишно момиче, да може да свири на пияно. Кажи на родителите че плащаме. Колкото искат, няма да се пазариш. За сряда.

 

           

Прочетох разказите и стихотворението.
Пишете интересно, реалистично, без измислици.
Ако досега не сте издали, когато съберете материал,
хубаво би било да издадете книжка.

Благодаря! Не зная дали има смисъл да се издава книжка, но като/ако събера материал, ще помисля!

Разказът е добър, но някак си излишно дълъг.
А иначе в днешно време ще те продадат и ще те купят отново ако трябва. Само и само да върви "бизнесът"

наистина се вижда и се разочаровах много от тоя Манев, ама нищичко човешко в него - Мани го тоя
Този номер с пианото беше удар под кръста за читателя ;)