Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.11.2013 15:19 - БЕЗУПРЕЧЕН СВИДЕТЕЛ
Автор: louisakm Категория: Изкуство   
Прочетен: 1202 Коментари: 0 Гласове:
6

Последна промяна: 27.11.2013 15:38

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


В асансьора има табела: Забранено за деца до 6 години и инвалиди без придружител!“. Аз и без това не мога да ползвам асансьора без придружител, защото входа му е по-тесен от стола ми. От асансьора до входната врата на кооперацията има 12 стъпала по които не мога да сляза. А дори да успея да сляза, тротоарът навън е толкова разбит, че не мога да мина по него. Нито мога да пресека улицата, толкова на гъсто са паркирали колите, че не мога да се провра между тях.

 

Това обясних на симпатичния инспектор, който ме покани да дам показания в полицията. Той обаче ми каза да не се притеснявам, обади се по телефона на двама мъжаги и ето ме сега в участъка, нагласили са стола ми пред голямо бюро, а пред мен – бели листове и химикалка. Метална.

 

- Не мога – казвам.

 

И понеже ме гледат учудени, трябва да обясня:

 

- Не мога да пиша с метална химикалка. Дайте ми молив.

 

Не можело с молив, противоречало на устава.

 

- Ми тогава няма да пиша. Вкарайте ме в затвора за възпрепятстване.

 

Не мога да понасям метални химикалки. Твърди са ми, неприятни са ми на допир, а на всичкото отгоре, както си пиша и току в химикалката се отрази едното ми око. Как да пиша, когато едното ми око ме гледа от химикалката?

 

Симпатичният инспектор обаче има решение на всичко. Бърка във вътрешния джоб на сакото си и ми подава пластмасова химикалка от 50 стотинки. Прокарвам пръсти по нея. Топла, уютна и гладка. С такова нещо роман ще напиша.

 

            - Напишете – започва официално той – какво точно се случи в нощта на дванадесети срещу тринадесети октомври.

 

            Нямам какво да пиша. За мен всички дни са еднакви. Нощите – също. Толкова еднообразно живея, че когато гледачката ми Цеца се появи с нови плюшени пантофи, се развълнувах.

 

            Симпатичният е наясно с това. Казва, че няма значение какво съм правила. Интересува го какво е ставало на булеварда.

 

            - Час по час – казва - минута по минута. Всяка подробност ще ни бъде от полза.

 

            Това не е проблем. Аз знам всичко. Ето, дванадесет и десет е. В дванадесет и десет двата трамвая се разминават бясно точно под панорамния прозорец на хола ми и от скоростта им апартаментът вибрира. През октомври в дванадесет и десет булевардът мирише на кафе, скара и печени чушки. Костюмирани чиновници излизат от колбасарския, захапали питки с димящи кебапчета. Медицинска сестра се шмугва в баничарницата и се появява с найлоновата торбичка, пълна с банички и кисело мляко. Охраната на заложната къща пие поредното двойно кафе. Закръглен катаджия спира автомобили, проверява документи, пише актове и ловко прибира банкноти в джоба на безупречната си униформа. Шумът на трамваите се смесва с пърпоренето на автомобилите и дрезгавия глас на прегърбена циганка, която ту жално проси, ту гневно кълне минувачите.

 

            - Точно за това сме те викнали тук, – кима одобрително Симпатичният. – Дванадесети срещу тринадесети октомври. Почни от запалването на уличните лампи и свърши със загасването им. Шумове, миризми, гледки, искам всичко да напишеш на този лист.

 

            Почуква с показалец по празния лист пред мен и ме оставя сама в стаята.

 

            Не ми харесва че ми говори на „ти“. Така говорят възрастните с децата, лекарите с пациентите си и… полицаите с инвалидите.

 

Това, че ме познава не е странно. За пръв път давах показания преди две години, когато през панорамния прозорец на хола ми видях как циганин се хвърля върху предното стъкло на микробус. Микробусът се движеше бавно. По обяд колите винаги се движат бавно по булеварда, защото старци пресичат хаотично с тежките си пазарски торби, а децата се връщат от училище. Видях ясно как циганинът се спотайва зад паркирала кола, засилва се, а после с перфектна техника на каскадьор да се хвърля върху стъклото на микробуса. Шофьорът рязко натисна спирачки и веднага щом излезе от колата, беше нападнат от „свидетели“, които го псуваха и наричаха „убиец“.

 

Веднага се обадих се в полицията и след по-малко от час разговарях със служебно лице, което под секрет ми разкри, че имало такава банда, мъже и жени, които се хвърлят пред колите, а след това живеят по няколко години с обезщетенията, които получават от шофьорите.

 

След няколко месеца ме помолиха да дам показания за побой, в който скинари счупиха главата на травестит. Този път не се наложи аз да се обаждам, полицаите дойдоха сами и дори ми донесоха портокали. Всички ми носят портокали, сякаш съм болна от грип.

Та с полицаите сме добри познати, но този, Симпатичния го виждам за пръв път. За пръв път ме карат в участъка и за пръв път ме карат да пиша. До сега само сме си говорили, съвсем приятелски, вкъщи. Те ми носят портокали, аз ги черпя кафе. Предполагам, че Симпатичният се страхува от котки, затова не останахме вкъщи. Не го виня, Султана здравата го уплаши. Извита на дъга на перваза на прозореца, не спря да ръмжи и да съска. Обясних й, че това е просто един симпатичен инспектор, който ни е дошъл на гости, но Султана не обича гости. Пък и той не ми даде възможност да я успокоя, обади се по телефона и ме домъкнаха тук, почти по домашни дрехи!  

За тях съм безупречният свидетел. По благонадеждна съм от обектива на камера, защото улавям образи, шумове и миризми. Не се повреждам, атмосферните условия не ми влияят. Аз съм очите, които виждат и ушите, които чуват това, което хората крият зад дебелите пердета и щорите си. Хората си мислят, че дръпнат ли пердето, се скриват от света. Пердетата само заглаждат бръчките, притъпяват шумовете и правят силуетите по-красиви, а движенията – по-плавни.   

 Нощем булевардът е оранжев на цвят, мирише на алкохол и евтин парфюм, а трамваите отекват като в празен тунел. Нощем единствено отворени остават кръчмата и магазинчето за алкохол и цигари. Случайни минувачи притичват бързо. Влюбени двойки ходят прегърнати и току спират, за да се целуват под оранжевата благословия на улична лампа.  

           На ъгъла с улица „Двадесети април“ травеститите чакат клиенти. И ако перфектното женско тяло е дълги крака, тесен таз и големи гърди, тези са най-съвършените екземпляри. Дългите им до кръста коси им се веят на вятъра като в реклама за шампоан. Походката им е изящна, а когато времето е студено, буйно танцуват под ритъма на въображаем кючек. 

 

 

На дванадесети срещу тринадесети октомври“, започвам да пиша, „беше толкова топло, че оставих широкия прозорец на хола отворен. Травеститите пристигнаха в девет и петнадесет. Както винаги бяха двама, единият рус, и другият- тъмнокос. Русият беше много висок, толкова висок, че главата му опираше в табелата на знака СТОП. Тъмният беше нисък и трътлест. Времето беше топло и работата им спореше. Русият се качи на девет коли. Тъмният – едва на пет.“

 

 

            Симпатичният чете написаното и явно остава недоволен.

 

            - Шикалкавиш – казва ми.

 

            Усмихвам се. Не ми харесва какво иска от мен. Не обичам да коментирам това, което виждам в домовете на хората. Дори с Цеца не говоря за това, какво правят хората по домовете си, когато всички си мислят, че другите спят. Ето, мога да направя списък кой в колко си ляга, кой колко дълго вечеря, кой прави любов, какви цветове пижами носят съседите, какви цветове чаршафи имат тези, които не носят пижами. Но не желая. Това е нещо като лекарска тайна.

 

            - Не ми написа за заложната къща – подсеща ме.

 

            - А, това ли? – услужливо хващам химикалката.

 

 

       „Травеститите си тръгнаха в три. Сводникът дойде и взе парите този път без скандали, качи русият на колата, а черният си тръгна пеша.“

 

 Винаги така става. Русият е специален. Сводникът го кара на работа, а после го прибира в колата си. Тъмният пък събува високите си обувки, нахлузва гуменки маха перуката и с плавна походка пресича булеварда. Докато върви към моя тротоар и към мен, мога добре да разгледам лицето му. Със сплескана от перуката коса и размазан грим прилича на клоун след представление.

 

            - Трогателно! – изсумтява Симпатичния.

 

            - Ето – отвръщам – точно до там съм стигнала. Трябва ми нов лист.

 

            - Пиши на гърба.

 

            Не желая да пиша на гърба. Потискащо е да се пише на гърба на изписана страница. Изпъкнали обратни думи правят листа грапав и пречат на мислите ми.

 

            - Искам нов лист – казвам. – Този не е… не е обективен.

 

            Дават ми нов лист. Мислят, че ги разигравам. Аз просто не обичам листове, оставени за изписване, чинии оставени за дояждане, дрехи, изпратени за доизносване…

             „Бях задрямала зад отворения прозорец, когато  счупиха витрината на заложната къща. Стреснах се и за малко да падна от стола.  Султана, която спеше в скута ми, подскочи и заби нокти ръката ми.“

 

            Така си е, ужасно се уплаши хайванчето и ме одра. Мога да покажа раната, и без това няма да заздравее скоро. При мен раните не зарастват. Ама честно да си кажа и аз се уплаших, защото бях оставила прозорците отворени и когато дебелото стъкло на витрината на заложната къща се пръсна, изпитах болка, сякаш остри счупени стъкла се забиват в тъпанчетата ми. Може би защото в този миг ноктите на Султана се забиха в ръката ми, а алармата изви със силния си, нисък тембър, от който косата настръхва.

             „Секунди след включването на алармата от заложната къща излезе човек. Носеше черен суичър с качулка. Тичешком прекоси булеварда. Не можах да видя лицето му. Полицейската кола и колата на СОТ дойдоха почти едновременно, веднага щом човекът се скри от погледа ми. Беше три и двадесет и пет. Погледнах часовника си, а след това отидох в кухнята за да промия одраната си ръка.“

 

            Симпатичният отново не е доволен. Ужасно досаден мъж. Трябва да го питам дали е женен. Интересно ми е какви жени си падат по тези, придирчивите.

 

            - Сега какво? – питам.

 

            - Опиши ми подробно кой излезе от магазина.

 

            - Нисък, изгърбен, с черен суичър…  тичаше с дясната ръка в джоба…

 

            - Тук не пише че е нисък. Колко нисък?

 

            - От къде да знам? Колкото тъмния травестит, предполагам… нали ти казвам, че беше изгърбен!

 

- От къде знаеш че е мъж?

 

            - Не знам.

 

Как не се сетих!

 

            - Може да е жена, - казвам. - Напълно възможно е. Дори е съвсем вероятно. Май беше жена, средна на ръст, не повече от метър и шестдесет и пет. Леко изгърбена.

 

            - Или младеж – продължава Симпатичният.

 

            Бива си го.

 

            - Или младеж – предавам се.

 

            Той кима доволно.

 

            - Сега – казва – напиши всичко, което си спомняш. Всичко! Опитай се да си спомниш цвета на обувките му, марката на якето… Всяка подробност ще бъде от полза. Можеш да спасиш живот. Искаш ли нов лист?

 

            Не искам. И нова химикалка не искам. Дори не искам да пиша. Не знам от къде да почна.

 

            - Почни от началото – съветва Симпатичният. Това и смятам да направя.

             „В началото беше катастрофата. После останах, за да стоя на прозореца и да наблюдавам комшиите си. Мога да видя всичко с големия военен бинокъл, който е принадлежал на дядо ми, офицер от Царската армия.“  

 

            Започвам така, защото ме е яд на Симпатичния и защото самосъжалението никак не ми е чуждо. Вече три години и половина стоя прикована на тоя стол и не смея да погледна в себе си. Гледам навън. Навън животът тече. Хората се връщат от работа, гледат телевизия, вечерят, гледат телевизия, правят любов, гледат телевизия, карат се. Някои са ядосани и крещят. Други са ядосани и плачат. Аз ги гледам с безразличие и не мога нито да им помогна, нито да им попреча. В гневните си дни се питам кому е нужно да зная за хорските тайни, щом не мога да помогна, нито да попреча?

 

Точно срещу мен, на третия етаж на номер 22 плешив здравеняк редовно пребива жена си. В съседната стая синът му седи с гръб към прозореца, заровил глава в екрана на компютъра. Не се случва всеки ден. Може би веднъж в месеца. Понякога два пъти. Преди три години и половина, когато всичко започна, тоест когато аз станах част от това, момчето беше малко и когато скандалът започнеше, сядаше на перваза на прозореца и плачеше. Тогава започвах рисувам кръгове на прозореца със запалената си цигара. Разказвах цигарени приказки на момчето. Скоро бащата заспиваше облекчен. Майката отиваше в кухнята да налага с лед подпухналото си лице, а момчето ми махаше си ръка за лека нощ и си лягаше. Това беше преди. После момчето порасна и престана да плаче на прозореца. Сега, докато баща му пребива майка му, момчето, обърнато с гръб към прозореца, трепе извънземни на екрана на компютъра си.

 

Миналата седмица, на десети октомври в единадесет и половина през нощта линейка спря на бул. „Македония“ 22 и изнесоха майката на момчето в носилка. Момчето се качи заедно с нея в линейката. Бащата остана да гледа през прозореца. После си сипа още няколко чашки и легна да спи.

 

Не знам какво се е случило с майката на момчето. Предполагам, че е жива. Иначе щяха да арестуват бащата, а той си е вкъщи, вечер се разхожда из апартамента по потник, пуши и гледа спорт по телевизията. Момчето се появи отново едва на дванадесети срещу тринадесети октомври, в три и двадесет и пет през нощта, за да счупи витрината на заложната къща. За по-малко от секунда се шмугна вътре и излезе тичешком, пресече булеварда и се загуби от погледа ми. Докато тичаше, държеше дясната си ръка в джоба. Когато полицията и СОТ-а дойдоха, той беше пресякъл улицата и явно добре се беше скрил. Иначе нямаше да ме карат да пиша показания сега.

 

Момчето се прибра вкъщи на другия ден следобед. Тогава разбрах, че е откраднал пистолет. Беше сам вкъщи. Прекара известно време пред огледалото с пистолет в ръка. Искаше ми се да видя лицето му, но той не се обърна към мен. После уви пистолета с някаква дреха и го мушна зад телевизора на родителите си.

 

Симпатичния ме гледа заплашително и най-после трябва да му напиша някакви свестни показания. Искам да се прибира вкъщи. Липсва ми котката. Ако Султана сега мъркаше в скута ми, щях да знам точно какво да напиша на новия лист с пластмасовата химикалка на инспектора.

 

 

            „Не беше трудно да разпозная извършителя“, пиша. „Живее на третия етаж на булевард Македония 22. Мъж, около 45-годишен, среден на ръст,  без коса. Висок е около метър и осемдесет, широкоплещ, леко изгърбен. В нощта на обира беше облечен със сиво яке.“

 

            - Не каза ли че е младеж? – пита Симпатичният. – Черен суичър? Качулка?

 

            - Излъгах – отвръщам. - Излъгах, защото не исках да вкарвам човека в беля. Не обичам заложните къщи. Сигурно е разбил витрината за да открадне пръстена на баба си, който е заложил преди два месеца за да може да си нахрани семейството.

 

            - Не е откраднат пръстен, а пистолет. Разбираш ли, който е извършил обира е откраднал пистолета на охраната. Всяка минута може да извърши убийство.

 

            - Значи добре направих че го издадох! – имитирам облекчена въздишка. – Пистолет, казвате? За какво ли му е пистолет на този човек? Претърсете апартамента, сигурна съм че ще намерите там каквото търсите.

 

            Най-после съм свободна да се прибера у дома.

 

            - Не е лошо да проверите зад телевизора в хола. Хората крият какви ли не неща зад телевизорите си – добавям точно преди да си тръгна.

 

            След няколко часа, поспала и изкъпана, сядам на прозореца в хола да погледам и да изпуша една цигара. Пред номер 22 спира такси. Момчето помага на майка си да излезе от колата и двамата заедно се прибират вкъщи.

 

Аз изпращам Цеца да купи водка и цигари. Ужасно ми се иска да споделя всичко с някого и съм щастлива, че я има Султана.

 




Гласувай:
6



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: louisakm
Категория: Изкуство
Прочетен: 91929
Постинги: 21
Коментари: 52
Гласове: 246
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031